Отиде си без да се сбогуваш: История за самотата, предателството и новото начало

– Не мога повече, Мария. Просто… не мога – гласът му трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Стояхме в малката ми кухня в Люлин, между мириса на кафе и тишината, която се стелеше като мъгла. Беше февруари, навън валеше ситен сняг, а аз държах ръцете си върху корема, сякаш можех да предпазя детето си от думите му.

– Какво значи това, Петре? – прошепнах. – Аз съм бременна… с нашето дете.

Той се обърна към прозореца, сякаш там щеше да намери отговор. – Не съм готов. Не мога да бъда баща. Не мога да понеса всичко това… – и без да ме погледне, грабна якето си и излезе. Вратата се затвори тихо, но ехото ѝ кънтеше в мен дълго след това.

Седнах на стола, прегърнала себе си, и се разплаках. Не беше само заради Петър. Беше заради всичко – заради страха, че ще остана сама, заради срама, който щях да изпитам пред родителите си, заради детето, което щеше да расте без баща. В този момент се почувствах по-самотна от всякога.

Майка ми разбра още същата вечер. Видя ме разплакана, с подпухнали очи и безмълвно седна до мен.

– Какво стана, Миме? – попита тихо.

– Петър си тръгна. Остави ме… – думите заседнаха в гърлото ми.

Тя въздъхна тежко. – Казах ти, че не е за теб. Винаги си избираш грешните хора. Как ще гледаш дете сама? Как ще се оправиш?

– Ще се оправя – излъгах, макар че не вярвах в това.

Баща ми не каза нищо. Само ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и виновна. На следващия ден, когато се прибрах от работа, чух как говори с майка ми в кухнята:

– Това е срам за цялото семейство. Как ще обясним на хората? Как ще погледнем съседите в очите?

Сърцето ми се сви. Винаги съм знаела, че за тях мнението на хората е по-важно от моето щастие. В училище ме караха да нося най-спретнатите дрехи, да имам най-добрите оценки, да не давам повод за клюки. А сега… сега бях провалът, за който винаги са се страхували.

Дните минаваха бавно. Коремът ми растеше, а с него и страховете ми. На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми. Веднъж чух как една от тях, Галя, казва:

– Горката, сама ще си гледа детето. Мъжете вече не са като едно време.

– Ами тя какво е очаквала? – отвърна друга. – Да не е мислила, че ще я вземе за жена?

Стиснах зъби и се престорих, че не чувам. Но вечер, когато останех сама, думите им ме боляха повече от всичко друго. Чудех се дали съм сбъркала някъде, дали съм заслужила това. Понякога се улавях, че се моля Петър да се върне, да каже, че е сгрешил, че ще бъдем семейство. Но той не се обади. Не дойде. Изчезна от живота ми така, както изчезва първият сняг – без следа.

Майка ми започна да ми помага повече, макар че не спираше да мърмори. Водеше ме на прегледи, готвеше ми супи, плетеше малки терлички за бебето. Понякога я хващах да ги разглежда с тъга, сякаш се питаше какво ли щеше да е, ако всичко беше различно.

Една вечер, докато седяхме на масата, тя ме погледна сериозно:

– Миме, знам, че ти е трудно. Но трябва да си силна. За себе си и за детето. Не позволявай на никого да те смачка – нито на Петър, нито на хората, нито на нас.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път усетих, че не съм напълно сама. Че може би има надежда.

Когато родих дъщеря си, я нарекох Елица – като символ на сила и издръжливост. В първите дни след раждането бях толкова изтощена, че едва се държах на краката си. Но когато я взех в ръце, усетих нещо ново – любов, която не бях изпитвала никога досега. Тя беше моята светлина в тъмното.

Петър не дойде в болницата. Не изпрати съобщение, не се обади. Понякога си представях как влиза през вратата, как ме прегръща и казва, че ще се грижи за нас. Но това бяха само мечти.

Семейството ми постепенно прие Елица. Баща ми започна да я носи на ръце из двора, майка ми ѝ пееше стари народни песни. Съседките идваха да я видят и носеха дрешки и играчки. Виждах как хората ме гледат с любопитство и съжаление, но вече не ми пукаше толкова. Бях майка. И това беше най-важното.

Връщането на работа беше трудно. Колежките ми вече не шушукаха толкова, но усещах дистанцията им. Галя веднъж дойде при мен и каза:

– Миме, ти си по-силна, отколкото си мислех. Ако имаш нужда от помощ, кажи.

Тези думи ми дадоха кураж. Започнах да вярвам, че мога да се справя. Започнах да мечтая отново – за по-добър живот за мен и Елица, за дом, в който няма страх и срам.

Понякога вечер, когато Елица заспи до мен, си мисля за Петър. Чудя се дали някога ще поиска да я види, дали ще съжалява за решението си. Но вече не го чакам. Научих се да разчитам на себе си. Научих се да прощавам – и на него, и на себе си.

Животът ми не е такъв, какъвто си го представях. Но е истински. Пълен е с болка, но и с любов. Със страхове, но и с надежда.

Понякога се питам: Колко от нас са били изоставени точно когато най-много са имали нужда от подкрепа? Колко от нас са намерили сила там, където са мислели, че няма нищо? Може би не съм сама…