Свекърва пред вратата ми: Имам ли право на свой мир?

— Пак ли тя? — прошепнах си, докато звънецът на вратата пронизваше тишината в апартамента ни. Беше събота сутрин, а аз тъкмо бях седнала с чаша кафе и надеждата за малко спокойствие. Мъжът ми, Петър, още спеше, а дъщеря ни Лили рисуваше на пода. Но този звън… този звън беше като аларма за буря.

Отворих вратата и срещу мен стоеше свекърва ми — Мария. Стиснала чантата си, с онзи познат поглед, който казваше: „Аз знам най-добре.“

— Добро утро, Цвети — каза тя, без да ме погледне право в очите. — Донесох ви малко баница и компот. Мислех си, че ще ви зарадвам.

Усмихнах се насила. — Благодаря, Мария. Но можеше да се обадиш предварително…

Тя влезе, сякаш домът ми беше нейният. Сложи баницата на масата, огледа се критично и въздъхна:

— Ох, пак ли тези играчки навсякъде? Цвети, трябва повече да подреждаш. Какво ще стане с Лили, ако не й показваш ред?

Стиснах зъби. От години слушах подобни забележки — как не готвя достатъчно добре, как не възпитавам Лили правилно, как Петър бил отслабнал откакто сме женени. Винаги се опитвах да не обръщам внимание, но днес нещо в мен се пречупи.

— Мария, моля те… — започнах тихо. — Наистина имаме нужда от малко спокойствие. Може ли друг път да се обаждаш преди да дойдеш?

Тя ме изгледа така, сякаш съм я обидила смъртно.

— Аз съм майка на Петър! Това е и моят дом! Как можеш така да ми говориш? Аз само искам да помогна!

Петър се появи на прага на спалнята, още сънен.

— Какво става тук?

Мария веднага се обърна към него:

— Синко, кажи на жена си да не ме гони! Аз само искам най-доброто за вас!

Петър ме погледна умолително — онзи поглед „Моля те, не започвай сега“. Но аз вече не можех да мълча.

— Петре, трябва да поговорим — казах твърдо. — Не може всеки път Мария да идва без предупреждение и да ни казва какво да правим. Имаме нужда от нашето пространство.

Мария избухна:

— Пространство? Какво пространство? Семейството трябва да е заедно! Навремето никой не заключваше врати пред майка си!

Лили се разплака от напрежението. Седнах до нея и я прегърнах.

— Виждаш ли какво правиш? — прошепна Мария. — Детето страда заради теб.

Сълзите напълниха очите ми. Толкова пъти съм се питала дали съм лоша снаха, дали съм прекалено чувствителна. Но вече не можех да живея в постоянен страх от следващата критика.

— Не искам Лили да расте в напрежение — казах тихо. — Искам тя да знае, че домът ни е място на спокойствие и любов.

Мария млъкна за миг. После стана рязко:

— Явно тук вече няма място за мен. Щом така искате…

Петър я изпрати до вратата. Върна се при мен и седна тежко до мен.

— Цвети… Знаеш колко е трудна майка ми. Но тя е сама откакто татко почина. Не мога просто да я отблъсна.

Погледнах го през сълзи:

— Не искам да я отблъскваме. Просто искам граници. Искам нашето семейство да има шанс да бъде щастливо по нашия начин.

Той кимна уморено.

Вечерта Мария ми изпрати съобщение: „Извинявай, ако съм те обидила. Просто много ви обичам.“

Седях дълго пред телефона си, чудейки се какво да отговоря. Винаги ли ще е така? Ще намерим ли някога баланс между уважението към родителите и правото на собствен живот?

Понякога си мисля: Дали имам право на свой мир? Или в българското семейство това е просто илюзия?