Бабо, прости ми, че те забравих

— Мария, баба ти Катя не е яла от три дни! — думите на леля Пенка ме удариха като шамар посред лицето. Стоях пред входа на блока с торбите от магазина, а сърцето ми се сви така, сякаш някой го стисна с ледени пръсти. Не можех да повярвам. Как е възможно? Аз, която уж се грижех за всичко, бях пропуснала най-важното.

— Как така? — прошепнах, гласът ми едва се чуваше. — Защо не ми каза по-рано?

Леля Пенка само поклати глава и въздъхна тежко:

— Обаждах ти се, ама все не вдигаш. Знам, че работиш много, ама тя е сама, Марийче. Само ти и брат ти сте ѝ останали.

В този момент всичко в мен се преобърна. Втурнах се нагоре по стълбите, а мислите ми се блъскаха една в друга: „Какво ще заваря? Ще ме намрази ли? Ами ако ѝ се е случило нещо?“ Ключът трепереше в ръката ми, докато отключвах вратата на бабиния апартамент.

Вътре миришеше на застояло и самота. Баба Катя седеше на дивана, загледана в телевизора, но очите ѝ бяха празни. Когато ме видя, не каза нищо. Само една сълза се търкулна по бузата ѝ.

— Бабо… — коленичих до нея и я прегърнах. — Прости ми! Не знам как стана така…

Тя ме погали по косата:

— Всички сте заети, дете мое. Не ти се сърдя. Просто… понякога е много тихо тук.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Спомних си как като малка прекарвах всяко лято при баба и дядо в Копривщица — миризмата на прясно изпечен хляб, смехът на двора, приказките преди сън. А сега? Сега едва намирах време да ѝ се обадя веднъж седмично.

Докато ѝ приготвях супа и ѝ сипвах чай, телефонът ми звънна. Брат ми Георги.

— Къде си бе, Мария? Майка пак звъни да пита за баба. Аз съм на работа, не мога да тичам всеки път!

— А аз мога ли? — избухнах аз. — Все на мен ли трябва да разчитате? Ти си по-близо до нея!

— Не започвай пак! — изсъска той. — Все аз виновен…

Затворих телефона със сълзи на очи. Винаги беше така — откакто баща ни почина, всичко падаше върху мен. Георги все беше зает или изморен. А майка ни живееше с новия си мъж в Пловдив и рядко се обаждаше.

— Не плачи, Марийче — прошепна баба Катя и хвана ръката ми. — Вие сте млади хора, животът ви е пред вас. Аз ще се оправя.

Но аз знаех, че няма да се оправи сама. И че вината ще ме преследва още дълго.

На следващия ден взех отпуск от работа. Реших да остана при баба няколко дни. Готвихме заедно баница, гледахме стари снимки и си разказвахме истории от миналото. Видях как очите ѝ светват всеки път, когато ѝ обръщах внимание.

Една вечер Георги дойде ядосан:

— Какво правиш тук? Шефът ми звъня да пита защо не съм на смяна! Ти ли си му казала?

— Не съм казвала нищо! Просто… баба има нужда от нас! Не виждаш ли?

— Виждам само как всички очакват аз да решавам проблемите! — кресна той и тресна вратата.

Баба Катя въздъхна:

— Винаги сте били различни двамата… Но трябва да си помагате.

Тогава разбрах — не става въпрос само за грижа към баба. Става въпрос за това дали ще останем семейство или ще се разпаднем напълно.

На третия ден баба ме хвана за ръката:

— Марийче, не искам да ви тежа. Но понякога самотата е по-страшна от болестта.

Тези думи още кънтят в главата ми. Колко често забравяме най-важните хора в живота си? Колко често оставяме работата и ежедневието да ни отдалечават един от друг?

Сега всяка вечер ѝ звъня. Георги започна да идва по-често. Дори майка ни дойде за рождения ѝ ден.

Но понякога нощем лежа будна и си мисля: „Ще успея ли някога да изкупя вината си? Или вече е късно?“

А вие как мислите — може ли човек да поправи пропуснатото време със семейството си? Или някои рани остават завинаги?