След смъртта на баща ми изгоних неговата партньорка: Безсърдечна ли съм наистина?

„Моля те, Мария, не ме карай да си тръгна. Тук съм живяла с баща ти повече от десет години…“ – гласът на Цветелина трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на хола, с ръце, стиснали дръжките на куфара си, сякаш ако ги пусне, ще изгуби всичко.

Аз стоях срещу нея, стиснала зъби, с пулс, който биеше в ушите ми. „Това е нашият дом. Моят и на мама. Ти нямаш право да останеш тук повече. Моля те, Цвети, просто си тръгни.“ Гласът ми беше по-студен, отколкото исках. Но не можех да се спра – гневът и болката ме държаха изправена, като невидима броня.

Баща ми почина преди две седмици. Инфаркт – внезапно, без предупреждение. Отиде си в съня си, а аз още не мога да повярвам, че няма да чуя гласа му сутрин, когато ми прави кафе и ме пита дали пак съм забравила чадъра си. След погребението всичко се разпадна – мама се затвори в себе си, брат ми избяга при приятелката си в Пловдив, а аз останах тук, в апартамента на „Яворов“, сама с Цветелина.

Цветелина… Жената, която татко обичаше след развода с мама. Никога не я приех напълно. Беше мила, грижеше се за него, но за мен винаги беше чужда. Когато татко почина, тя остана тук – казваше, че няма къде да отиде, че този дом е и неин. Но за мен това беше предателство – как може да иска да остане в дома ни, когато татко вече го няма?

Вечерта преди да ѝ кажа да си тръгне, седях сама в кухнята и гледах снимките по стената – татко с мен на морето, татко и мама на сватбата им, татко с Цветелина на рождения му ден миналата година. Чувствах се като натрапник в собствения си живот. Не можех да понеса мисълта, че тя ще продължи да живее тук, докато аз се чувствам изгонена от спомените си.

На следващия ден ѝ казах. Не крещях, не плаках – просто ѝ заявих, че трябва да напусне. Тя ме гледаше невярващо, после започна да моли. „Мария, моля те… Твоят баща би искал да остана тук. Той ми обеща…“

„Татко вече го няма! Това е нашият дом! Моля те, Цвети!“

Тя замълча. Събра нещата си бавно – сякаш всяка дреха тежеше тонове. Когато затвори вратата след себе си, апартаментът стана още по-тих и празен.

От този ден семейството ми се разцепи на две. Мама не каза нищо – само ме гледаше с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като малко дете. Брат ми ми писа: „Мария, как можа? Цветелина беше част от живота на татко! Ти не си съдия!“ Леля ми звънна по телефона и плака: „Детето ми, какво направи? Сега всички ще говорят…“

А аз? Аз се затворих вкъщи и започнах да се чудя дали наистина съм чудовище.

Всяка сутрин ставам и усещам празнотата. В кухнята няма кой да ми направи кафе. В хола няма смях. Само тишина и спомени. Понякога чувам стъпки в коридора и за миг си мисля, че татко се връща от работа… но после осъзнавам истината.

Опитах се да говоря с мама. Седнахме една вечер на масата и ѝ казах: „Мамо, направих ли грешка?“ Тя само въздъхна: „Не знам, Мария. Всеки губи по различен начин.“

Съседите започнаха да шушукат. В магазина жената на касата ме гледа странно – сигурно вече всички знаят какво съм направила. Веднъж срещнах Цветелина пред блока – беше пребледняла и отслабнала. Погледна ме право в очите: „Мария, надявам се някой ден да разбереш какво е да загубиш всичко.“

Вечер лежа будна и се питам: ако татко беше тук, щеше ли да ме разбере? Или щеше да ме намрази? Дали постъпих правилно? Или просто позволих на болката и ревността да вземат връх?

Понякога си мисля за Цветелина – къде ли е сега? Дали има покрив над главата си? Дали някой я утешава? А после се ядосвам – защо трябва аз да мисля за нея? Това е моят дом! Моят баща! Но въпреки всичко вината не ме напуска.

Семейството ни вече не е същото. Мама е тиха и затворена. Брат ми рядко се обажда. Аз съм сама сред стените на апартамента и се чудя дали някога ще мога да простя на себе си.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад – щях ли да постъпя по същия начин? Или щях да намеря сили да простя?

Кажете ми вие: Кое е по-важно – справедливостта или прошката? Има ли изобщо правилен избор в такава ситуация?