Сама срещу света: Историята на Антония и нейната борба за майчинство

– Антония, пак ли ще говорим за това? – гласът на майка ми трепереше от раздразнение и умора. Стояхме в кухнята, между миризмата на прясно изпечен хляб и тежестта на неизречените думи. Беше късен ноември, а навън дъждът удряше по прозорците като сълзи, които никой не иска да види.

– Мамо, не искам да спорим. Просто… искам да знаеш, че вече взех решение. Ще опитам ин витро. – Гласът ми беше тих, но твърд. Вътре в мен бушуваше буря, която никой не виждаше.

Майка ми се обърна рязко, очите ѝ бяха пълни с болка и страх.

– Ами ако не стане? Ами ако останеш сама цял живот? Хората ще говорят, Антония! Как ще гледаш дете без мъж? – думите ѝ се забиваха в мен като ножове.

– По-добре сама, отколкото никога да не опитам, мамо. – Отвърнах, но в гърлото ми заседна буца. Знаех, че няма да ме разбере. Никой не ме разбираше.

Баща ми мълчеше. Той винаги беше така – присъстващ, но отсъстващ. Само веднъж, когато останахме сами, прошепна:

– Дъще, ако това ще те направи щастлива… Аз съм до теб. – Тези думи ме стоплиха, но и натежаха. Защото знаех, че ще трябва да се боря не само със страховете си, но и с цялото село, с всички съседи, с роднините, които щяха да шушукат зад гърба ми.

В малкия ни град в Северна България хората обичат да говорят. Особено за жени като мен – на 36, необвързана, с добра работа като учителка по литература, но „без семейство“. Всяка сутрин, когато минавах по улицата към училището, усещах погледите им – смесица от съжаление и осъждане.

– Антония, ти си умна жена, защо не си намериш някой? – пита ме веднъж леля Мария на пазара, докато избирах домати.

– Защото не искам просто някой. Искам дете. – отвърнах и я оставих с отворена уста.

Вечерите ми бяха най-тежки. Седях сама в апартамента си, слушах как съседите отдолу се карат за поредната глупост, а аз мечтаех за детски смях. Понякога плачех без звук, стискайки снимката от ехографа – първата и единствена засега.

Пътят до клиниката в София беше дълъг и самотен. В чакалнята седях между двойки, които се държаха за ръце, а аз стисках чантата си и се опитвах да не мисля за празното място до себе си. Лекарката – д-р Георгиева – беше строга, но мила.

– Антония, шансът не е голям, но не е невъзможно. Ще трябва да си силна. – каза тя и ме погледна право в очите.

– Силна съм. – излъгах. Вътре в мен всичко се тресеше от страх.

След първата процедура се прибрах вкъщи и легнах на дивана. Телефонът ми звънна – майка ми.

– Как си?
– Добре съм, мамо. Просто съм уморена.
– Моля те, не се отказвай… Но и не се надявай много. – Гласът ѝ беше мек, почти разкаял се.

Дните минаваха бавно. В училище учениците ми носеха радост, но и напомняха за празнотата в мен. Веднъж малката Ива ме попита:

– Госпожо Димитрова, защо нямате деца?

Погледнах я и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

– Понякога не всичко зависи от нас, Иве. Но винаги трябва да вярваме в чудеса.

Втората процедура беше още по-тежка. Този път майка ми настоя да дойде с мен. В колата мълчахме дълго. Най-накрая тя прошепна:

– Прости ми, че не те разбирах. Просто се страхувам за теб.
– И аз се страхувам, мамо. Но повече ме е страх да не опитам.

Когато резултатът излезе отрицателен, светът ми отново се срина. Затворих се вкъщи и не исках да виждам никого. Телефонът звънеше – майка ми, баща ми, приятелките ми от университета. Не вдигах.

Една вечер баща ми дойде без предупреждение. Донесе ми любимата ми баница и седна до мен на дивана.

– Дъще, животът не е справедлив. Но ти си борец. Ако искаш да опиташ пак – ще сме до теб. Ако не – пак ще сме до теб.

Тези думи ми дадоха сили. Реших да опитам още веднъж. Последен път. Събрах всичките си спестявания, взех заем от банката и отидох отново в София.

Този път всичко беше различно. Не знам дали беше съдба или просто късмет, но след две седмици тестът беше положителен. Не можех да повярвам – плаках, смях се, треперех от щастие и страх едновременно.

Майка ми ме прегърна силно и за първи път от години видях сълзи в очите ѝ – този път от радост.

Днес вече държа дъщеря си в ръце. Казва се Надежда – защото тя е всичко, което имах през тези години. Понякога още чувам шепота на съседите, усещам осъдителните погледи на някои роднини. Но вече не ме боли.

Питам се: Колко жени като мен мълчат и страдат сами? Защо обществото ни все още гледа на майчинството като на нещо, което трябва да бъде „по правилата“? Може би е време да говорим открито за болката и надеждата на жените като мен.