Изгонена от дома след бременност: Десет години по-късно те пак почукаха на вратата ми

— Мамо, татко… трябва да ви кажа нещо важно — гласът ми трепереше, докато стисках ръцете си под масата. Беше ноемврийска вечер, студът се просмукваше през прозорците на панелката ни в Люлин. Майка ми, Мария, ме изгледа подозрително, а баща ми, Георги, остави вилицата си и се намръщи.

— Какво пак си направила, Ели? — изсъска той.

— Бременна съм — прошепнах. В стаята настъпи гробна тишина. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник.

— Не може да бъде! — извика майка ми и скочи от стола. — На осемнайсет години! Срамота!

— Кой е бащата? — попита баща ми с леден тон.

— Даниел…

— Оня безработен от съседния вход? — изригна той. — Изчезвай! Не искам да те виждам повече!

Сълзите ми се стичаха по бузите, докато събирах набързо няколко дрехи в раницата си. Майка ми стоеше до вратата със скръстени ръце и не каза нито дума. Излязох на стълбището, а вратата се затвори с трясък зад мен. В този момент разбрах какво значи да си сама.

Даниел ме чакаше пред блока. Прегърна ме силно, но и двамата знаехме, че ни чака тежък път. Настанихме се в малката му гарсониера в Обеля. Пари нямахме почти никакви. Той започна работа като охрана в склад, а аз чистех по домове. Бременността ми беше трудна — често припадах от глад и умора. Никой от семейството ми не се обади дори да попита дали съм жива.

Когато родих малката Мария, бях на ръба на отчаянието. Даниел работеше по две смени, а аз се борех с колики, безсънни нощи и самота. Понякога гледах през прозореца и си представях как майка ми идва да ме прегърне, но това никога не се случи.

Годините минаваха. Научих се да бъда силна. Намерих работа като продавачка в кварталната бакалия, а Даниел започна да кара такси. С Мария растяхме заедно — тя беше моето слънце, моят смисъл. Понякога я водех до блока на родителите ми и й показвах откъде съм израснала, но никога не посмях да звънна на вратата им.

Една вечер, десет години след онази съдбоносна ноемврийска нощ, някой почука на нашата врата. Беше късно — Мария вече спеше, а Даниел беше на работа. Отворих и онемях: пред мен стояха майка ми и баща ми. Изглеждаха по-стари, прегърбени от времето и тревогите.

— Ели… — прошепна майка ми със сълзи в очите. — Може ли да поговорим?

Стоях като вцепенена. Спомних си всички онези нощи, в които съм плакала за тяхната любов и подкрепа.

— Защо сте тук? — гласът ми беше студен.

Баща ми сведе глава:

— Имаме нужда от помощ… Загубих работата си преди година, а майка ти е болна. Не можем да си плащаме сметките…

В този момент гневът и болката избухнаха в мен:

— А когато аз имах нужда от вас? Когато спях по пода с новородено дете и нямах пари за хляб?

Майка ми се разплака:

— Прости ни… Бяхме заслепени от срама пред хората…

Седнахме на масата в кухнята. Те разказаха как животът им се е сринал — баща ми бил съкратен от завода, майка ми получила инсулт и едва ходела. Пенсията не стигала за лекарства и ток. Съседите ги отбягвали, а брат ми заминал за чужбина и не искал да чуе за тях.

Слушах ги и усещах как старата болка се смесва със съжаление. Мария се събуди и дойде при нас.

— Кои са тези хора, мамо?

Погледнах я и осъзнах, че тя няма вина за миналото ни.

— Това са баба ти и дядо ти.

Те я прегърнаха неловко. В очите им видях отчаяние и надежда едновременно.

През следващите дни ги приютихме у дома. Помогнах им да си намерят социален работник и уредихме помощ за лекарства. Мария бързо се привърза към тях — детското й сърце не познаваше обида.

Но аз всяка вечер лежах будна и се питах: заслужават ли прошка? Мога ли да забравя всичко? Или просто животът ни е наказал така, както те наказаха мен?

Сега стоя пред прозореца и гледам как майка ми плете пуловер на Мария, а баща ми й разказва приказки за своето детство в провинцията. В мен бушуват противоречиви чувства — обич, гняв, тъга и надежда.

Понякога си мисля: ако простя, ще намеря ли покой? А вие как бихте постъпили на мое място?