Две години след сватбата с разведен мъж: Ще оцелее ли любовта ни, когато дъщеря му се нанесе при нас?

„Петре, не мога повече така!“, изкрещях, докато вратата на банята се тресеше от поредния спор между мен и Мария. Беше вторник вечер, а в малкия ни двустаен апартамент в Люлин напрежението можеше да се реже с нож. Петър стоеше между нас, с ръце вдигнати като за примирие, но очите му бяха уморени – от мен, от нея, от живота.

Преди две години се омъжих за него – мъж с минало, но с топло сърце. Знаех, че има дъщеря, но тя живееше с майка си в Пловдив и виждахме Мария само по празници. Винаги съм си мислела, че ще бъда добра мащеха – не като в приказките, а истинска, разбираща. Но когато една сутрин Петър ми каза: „Мария ще се премести при нас. Майка ѝ заминава за чужбина“, светът ми се срина.

„Няма място за трима тук!“, казах му тогава. „Ще се справим“, отвърна той и ме прегърна. Но не знаеше колко е трудно да делиш кухнята, банята и сърцето на мъжа си с едно момиче, което те гледа като натрапник.

Първите дни Мария беше тиха. Стоеше в стаята си, слушаше музика и не говореше с никого. Опитах се да я предразположа – направих ѝ любимата ѝ мусака, купих ѝ нови чаршафи с еднорози. Но тя само ми каза: „Не съм дете вече.“

Скоро започнаха скандалите. „Къде са ми слушалките?“, „Кой е изял последното парче торта?“, „Не ми пипай нещата!“ – всеки ден беше нова битка. Петър се опитваше да бъде медиатор, но често просто излизаше на балкона да пуши.

Една вечер чух как Мария говори по телефона: „Не мога повече тук! Тя ме мрази! Искам при мама!“ Сърцето ми се сви. Не я мразех – просто не знаех как да бъда част от живота ѝ.

Пробвах всичко – разговори, подаръци, дори ѝ предложих да излезем заедно на кино. Тя отказа. Петър започна да идва късно от работа – явно и той бягаше от напрежението у дома. Започнах да се питам дали не съм сгрешила, че приех този живот.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам при приятелка. Не ме чакайте.“ Не спах цяла нощ. Когато Мария се върна, беше разплакана. „Мама няма да се върне скоро“, прошепна тя. За първи път я прегърнах истински – без страх и без преструвки.

От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Започнахме да си говорим – за училище, за приятелите ѝ, за болката от раздялата на родителите ѝ. Разбрах, че и тя страда – не по-малко от мен.

Но напрежението между мен и Петър растеше. Той често ме обвиняваше: „Трябва да си по-търпелива! Тя е дете!“ А аз му отвръщах: „А ти кога ще бъдеш до мен?“

Една вечер избухнах: „Петре, чувствам се сама в собствения си дом! Ти си между нас двете като съдия, а аз имам нужда от теб като съпруг!“ Той замълча дълго и после каза: „Не знам какво да правя…“

Започнах да ходя на работа по-рано и да се връщам по-късно. Дори мислех дали да не си тръгна за известно време при майка ми във Варна. Но една вечер Мария дойде при мен в кухнята:

– Може ли да поговорим?
– Разбира се.
– Знам, че ти е трудно с мен… Но и аз не съм искала това. Просто… липсва ми мама.
– И на мен ми липсва спокойствието… Но може би можем да опитаме заедно?

Тя кимна и за първи път усетих надежда.

Сега минаха няколко месеца оттогава. Все още има спорове – кой ще измие чиниите, кой ще гледа телевизор вечерта. Но вече има и моменти на смях – когато готвим заедно или когато Мария ми разказва за момчето, което харесва в училище.

Петър също започна да прекарва повече време с нас. Понякога сядаме тримата на балкона и гледаме светлините на София. Не е лесно – но вече не се чувствам сама.

Понякога си мисля: Дали любовта ни ще издържи на всички тези изпитания? Или просто трябва да приемем, че семейството не е съвършено – но е истинско? Какво бихте направили вие на мое място?