„Дайте ми спестяванията си, а апартамента ще прехвърля на внучката” – историята, която разкъса нашето семейство

– Ако искате да гледам малката, ще трябва да ми дадете всички ваши спестявания. В замяна ще прехвърля апартамента на внучката ви, когато стане на 18. – Гласът на свекърва ми, леля Мария, беше твърд като камък. Стоеше срещу мен и мъжа ми Петър в малката кухня на панелката в Люлин, а очите ѝ не трепваха.

Стиснах чашата с чай толкова силно, че почти я счупих. В главата ми се въртяха хиляди мисли – как така? Защо? Какво стана с обичта и подкрепата в семейството? Петър мълчеше, лицето му пребледняло. Знаех, че е между чука и наковалнята – майка му от една страна, аз и дъщеря ни от друга.

Всичко започна преди три месеца, когато изтичаше майчинството ми. Работех като счетоводителка в малка фирма в центъра и обожавах работата си. Не можех да си позволя да остана вкъщи – не само заради парите, а и защото имах нужда да бъда сред хора, да се развивам. Детските градини бяха препълнени, а частните – непосилно скъпи. Тогава леля Мария предложи да гледа малката Яна.

– Само че, знаете ли, аз вече не съм първа младост – каза тя тогава уж шеговито. – Ще ми трябва малко помощ…

Не подозирахме какво има предвид. След седмица дойде с „офертата“ – да ѝ дадем всичките си спестявания, които бяхме трупали за ремонт и евентуално ново жилище. В замяна обеща да прехвърли апартамента си на името на Яна, когато порасне.

– Това е за доброто на детето! – настояваше тя. – Аз няма да живея вечно. По-добре да знам, че домът ми ще остане на внучката ми.

Петър беше разкъсан. От една страна, разбираше майка си – тя беше самотна вдовица, пенсията ѝ стигаше едва за сметките. От друга страна, знаеше колко много значат тези пари за нас. Аз бях бесна. Чувствах се изнудвана, предадена. Не можех да повярвам, че някой би поставил такова условие за грижата към собственото си внуче.

– Мамо, това не е честно – опита се да я убеди Петър една вечер. – Ние не сме ти врагове! Искаме само най-доброто за Яна.

– А аз какво? Да гледам дете по цял ден без нищо? Вие ще работите, ще си живеете живота… А аз?

Всяка вечер спорехме. Аз плачех тайно в банята, Петър се затваряше в хола и гледаше втренчено телевизора без звук. Дори Яна усещаше напрежението – стана нервна, започна да плаче повече.

Майка ми също се намеси:
– Не ѝ давайте парите! Това е манипулация! Семейството е за подкрепа, не за сделки!

Но какво да правим? Ако не приемем, трябваше или аз да напусна работа (което означаваше години без развитие и пари), или да дадем Яна на чужда жена. А ако приемем – губим всичко, което сме трупали с години труд.

Една вечер седнахме с Петър на кухненската маса и започнахме да смятаме:
– Ако дадем парите… ще имаме ли поне за ремонт?
– Не… Ще трябва да теглим кредит.
– А ако не дадем?
– Тогава… майка ми няма да ни говори повече.

Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се като в капан. Защо трябваше семейството ми да се превърне в пазарлък?

На следващия ден отидох при леля Мария сама. Тя ме посрещна с обичайното си кисело изражение.
– Знам защо си дошла – каза тя още преди да съм проговорила.
– Моля те… Това не е честно. Яна има нужда от теб като баба, не като кредитор.
– Светът не е честен, момиче! Аз цял живот съм работила за този апартамент! Искам сигурност за себе си и за Яна!

Погледнах я в очите и видях страх – страх от самота, от бедност, от забрава. Но и аз имах своите страхове – че ще изгубя себе си, че ще предам принципите си.

В крайна сметка приехме „офертата“. Дадохме ѝ спестяванията си. Тя започна да гледа Яна всеки ден. Но нищо вече не беше същото. Вечерите бяха тихи и напрегнати. Петър почти не говореше с майка си. Аз се чувствах празна.

Минаха месеци. Един ден Яна донесе рисунка от баба си: „Обичам те, бабо!“ Сълзите потекоха по лицето ми. Дали всичко това си струваше?

Сега често се питам: Кога семейството стана бизнес сделка? Има ли цена любовта към близките ни? Как бихте постъпили вие?