Когато съпругът избира майка си пред жена си: Моята история за предателство, тайни и семейни конфликти

– Не мога да повярвам, че пак го правиш, Владо! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си чинията с още топла мусака. Беше петък вечер, а в кухнята миришеше на изгорели нерви и недоизказани думи. Владо стоеше до прозореца, с ръце в джобовете, и гледаше навън, сякаш там щеше да намери отговорите, които аз търсех в него.

– Моля те, Мария, не започвай пак – каза тихо той, без да ме погледне. – Майка ми просто искаше да помогне.

– Да помогне? – почти се изсмях. – Да помогне или да ме обвини пред всички съседи, че съм взела парите от шкафа? Владо, ти дори не ме попита дали е вярно!

Той замълча. В този момент осъзнах колко самотна се чувствам в собствения си дом. Майка му, леля Катя, беше като сянка между нас – винаги присъстваща, винаги готова да посочи грешките ми. Откакто се оженихме преди шест години, тя не пропускаше възможност да ми напомни, че „никой не може да се грижи за Владко така, както мама“.

Първите години се опитвах да се харесам на Катя. Готвех любимите ѝ ястия, чистех до блясък апартамента в Люлин и се усмихвах дори когато ме критикуваше за всяка дреболия. Но с времето усмивката ми стана маска. Владо все по-често прекарваше вечери при майка си, а аз оставах сама с нашата дъщеря Ива.

Най-лошото дойде миналата седмица. Катя изчезна за няколко часа и после разказа на Владо и на всички съседи, че от шкафа ѝ липсват 500 лева. „Само Мария е влизала в стаята ми!“, каза тя с театрален глас. Владо не ме защити. Погледна ме с онзи поглед – смесица от съмнение и страх.

– Мамо, сигурна ли си? – попита той.

– Разбира се! – отвърна тя. – Аз знам какво говоря.

Стоях като вцепенена. Не можех да повярвам, че човекът, с когото съм споделяла всичко, сега се съмнява в мен. Опитах се да обясня:

– Владо, ти знаеш, че никога не бих направила такова нещо!

– Просто… не знам вече – прошепна той.

Тази нощ не мигнах. Чувах как Катя шепне по телефона с леля Галя от третия етаж: „Казах ти аз – тази Мария не е за нашето семейство.“

На следващия ден отидох на работа със свито сърце. Колежките ми забелязаха червените ми очи.

– Всичко наред ли е? – попита ме Таня.

– Не… – отвърнах тихо. – Мисля, че губя семейството си.

Вечерта Владо пак закъсня. Когато се прибра, носеше торба с домашна баница от майка си. Дъщеря ни Ива го прегърна:

– Тате, ще вечеряш ли с нас?

– Не сега, мила – каза той и се затвори в спалнята.

Седнах до Ива и я прегърнах. Тя ме погледна с големите си кафяви очи:

– Мамо, защо тате е тъжен?

– Понякога възрастните имат трудни дни – казах и се опитах да не заплача.

След няколко дни истината излезе наяве. Оказа се, че Катя е дала парите на братовчедка си за лечение и после забравила. Но никой не се извини. Владо само каза:

– Радвам се, че всичко се изясни.

– Изясни ли се? – попитах го аз. – А болката? А недоверието?

Той мълчеше.

В този момент разбрах: понякога най-голямото предателство не е в лъжата, а в мълчанието на човека до теб. В следващите седмици Владо все по-често избираше компанията на майка си пред моята. Аз започнах да се питам дали изобщо има място за мен в това семейство.

Една вечер седнахме на масата тримата – аз, Владо и Катя. Опитах се да говоря:

– Катя, знам, че искате най-доброто за сина си. Но аз също го обичам. Моля ви, не ме превръщайте във враг.

Тя ме изгледа студено:

– Ако го обичаше истински, нямаше да го караш да избира между нас.

Погледнах Владо:

– А ти? Кого избираш?

Той наведе глава:

– Не мога… Не искам да губя нито една от вас.

Тогава разбрах – понякога мъжете остават момчета завинаги. И понякога жените трябва сами да изберат себе си.

Сега живея сама с Ива. Болката още е тук, но вече знам цената на достойнството си. Понякога нощем се питам: „Дали някога ще бъда достатъчна за някого?“ Или винаги ще има една майка между мен и любовта?