Между дълга и себе си: Когато свекървата ме обяви за враг

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът на свекърва ми, Мария, пронизваше въздуха като остър нож. Стоях в средата на хола, стиснала ръцете си, а съпругът ми, Димитър, гледаше в пода, сякаш се надяваше да изчезне.

– Мамо, моля те… – опита се да каже нещо, но тя го прекъсна.

– Не, Димитре! Жена ти е виновна! Тя не иска да помогне на брат ти! Как може да сте толкова безсърдечни?

В този момент се почувствах като натрапник в собствения си дом. Сякаш всичко, което бях направила за това семейство през последните десет години, се беше изпарило. Винаги съм била тази, която готви, чисти, грижи се за всички. Но сега, когато казах „не“, се превърнах във врага.

Всичко започна преди седмица. Братът на Димитър, Георги, отново беше загубил работа. Това не беше първият път. От години живееше на ръба – ту при майка си, ту при приятели, ту сам. Когато Мария ми се обади с молба да го приютим „само за няколко месеца“, усетих как в мен се надига паника. Вече бяхме преживели един такъв период преди три години – Георги се нанесе при нас за „две седмици“, които се превърнаха в осем месеца. Тогава домът ни се превърна в бойно поле. Постоянни кавги, безсънни нощи, липса на лично пространство. След като най-накрая си тръгна, се заклех, че никога повече няма да позволя това.

– Не мога, Мария – казах тихо, но твърдо. – Не и този път. Имаме нужда от спокойствие. Децата са малки, а и аз работя от вкъщи. Не мога да понеса пак същото.

– Значи ти си по-важна от семейството! – изкрещя тя. – Как не те е срам?

В този момент усетих как гневът ми се смесва с вина. Знаех, че Георги няма къде да отиде. Знаех, че Мария е сама и се страхува за него. Но знаех и какво ще се случи, ако отново прекрачи прага ни. Щях да загубя себе си. Щях да се превърна в сянка, която се движи между кухнята и детската стая, докато Георги лежи на дивана и гледа телевизия.

Димитър беше разкъсан между нас. Виждах го – обичаше ме, но не можеше да се противопостави на майка си. Вечер, когато децата заспиваха, сядахме на терасата и той мълчеше дълго, преди да проговори:

– Знам, че си права… Но той ми е брат. Ако не му помогнем, кой ще го направи?

– А кой ще помогне на нас? – прошепнах аз. – Кой ще ни защити от всичко това?

Той не отговори. Само ме прегърна и аз усетих колко е уморен.

Дните минаваха в напрежение. Мария звънеше всеки ден, понякога по няколко пъти. Плачеше, обвиняваше ме, наричаше ме егоистка. Съседките започнаха да ме гледат странно – явно вече всички знаеха, че съм „лошата снаха“. Дори майка ми се опита да ме убеди да отстъпя:

– Знам, че ти е трудно, но понякога трябва да преглътнеш гордостта си заради мира в семейството.

Но аз не можех. Не и този път. Всяка вечер си припомнях онези осем месеца – как Георги никога не си търсеше работа, как се караше с децата, как аз плачех в банята, за да не ме види никой. Не исках да се върна там.

Една вечер, след поредния скандал по телефона, седнах на леглото и се разплаках. Димитър влезе тихо и седна до мен.

– Не знам какво да правя – каза той. – Чувствам се като между чука и наковалнята.

– И аз – отвърнах. – Но този път ще се защитя. Не мога повече да се жертвам заради чужди очаквания.

На следващия ден Мария дойде у нас. Без предупреждение. Влезе, сякаш домът ни беше неин.

– Ще ти кажа нещо, Цветелина – започна тя с леден глас. – Ти си виновна за всичко. Ако Георги остане на улицата, ще е заради теб.

Погледнах я право в очите. За първи път не се почувствах малка пред нея.

– Не съм виновна аз, Мария. Всеки носи отговорност за живота си. Аз вече избрах – ще защитя семейството си. Моето семейство.

Тя излезе, трясна вратата и оттогава не ми говори. Димитър страда, но стои до мен. Георги си намери стая под наем с помощта на приятел. Животът ни бавно се връща към нормалното, но раните остават.

Понякога се питам: Дали постъпих правилно? Дали не съм твърде строга? Или просто най-накрая защитих себе си? Къде свършва помощта и започва саможертвата? Може ли една снаха някога да бъде достатъчно добра в очите на свекървата си?