Между стените на собствения ми дом: Историята на една българска свекърва

„Мамо, тук не сте изчистили!“ — гласът на Тереза пронизва въздуха като остър нож. Стоя в коридора, с парцал в ръка, а сърцето ми тупти лудо. Поглеждам към Ян, който стои до нея с наведена глава, сякаш се срамува да ме погледне. В този момент осъзнавам — вече не съм господарка на собствения си дом.

Преди години, когато Ян беше още малко момче, мечтаех за голямо и сплотено семейство. Винаги съм вярвала, че домът е място на топлина и разбирателство. Но сега, когато той и Тереза живеят при мен, всеки ден се превръща в изпитание. Тереза е млада, амбициозна жена от Пловдив, свикнала всичко да бъде по нейния начин. Аз съм Линда — учителка по литература от Стара Загора, цял живот съм се борила за уважение и справедливост.

Първите месеци след сватбата бяха изпълнени с надежда. Помагах им с каквото мога — готвех любимите ястия на Ян, гладех ризите му, дори се стараех да не се меся в техните спорове. Но постепенно Тереза започна да се държи все по-настъпателно. „Линда, защо пак си сложила копър в супата? Знаеш, че не го понасям!“, „Може ли да не пускаш телевизора толкова силно?“, „Това е нашият хол вече, не може да си разхвърляш книгите навсякъде.“

Всяка забележка беше като малък удар по самочувствието ми. Опитвах се да не обръщам внимание, но с времето започнах да се чувствам като чужденка в собствения си дом. Ян рядко взимаше страна — „Мамо, разбери я, трудно ѝ е да свикне.“ Но кой ще разбере мен?

Една вечер седяхме на масата — аз, Ян и Тереза. Беше петък, а аз бях приготвила мусака — любимото ястие на Ян от детството му. Тереза погледна чинията си и промърмори: „Пак ли мусака? Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо модерно?“ Ян замълча. Аз усетих как очите ми се пълнят със сълзи, но ги преглътнах. Не исках да им покажа колко ме боли.

С времето започнах да се затварям в себе си. Прекарвах часове в стаята си, четях стари писма от покойния ми съпруг или гледах през прозореца към двора, където някога Ян играеше футбол с приятелите си. Често се питах: къде сбърках? Дали трябваше да ги оставя да живеят сами? Но нали майката винаги трябва да помага на децата си?

Един ден чух как Тереза говори по телефона с майка си: „Не знам колко още ще издържа тук. Линда е навсякъде — все намира повод да се меси.“ Сърцето ми се сви. Не исках да бъда товар за никого.

Реших да поговоря с Ян. Седнахме на терасата, където някога пиехме кафе и обсъждахме живота.
— Янче, чувствам се излишна тук — казах тихо.
Той ме погледна с уморени очи.
— Мамо, моля те… Просто дай време на Тереза. Тя не е свикнала с такъв живот.
— А аз? Аз трябва ли да свиквам с това да ме няма?
Той замълча.

Скоро след това започнах да усещам как дори въздухът в къщата ми тежи. Тереза настояваше за промени — нови мебели, нови правила. „Линда, може ли да преместим библиотеката ти в мазето? Не пасва на стила.“

Една сутрин намерих бележка на хладилника: „Моля те, не влизай в нашата спалня без разрешение.“ Сякаш вече бях прислужница, а не майка и домакиня.

Започнах да излизам все по-често — разходки из парка, срещи със стари приятелки от пенсионерския клуб. Там поне някой ме слушаше и уважаваше мнението ми. Споделях болката си с Мария и Катя:
— Момичета, чувствам се като призрак у дома.
Мария ме прегърна:
— Линда, всички минаваме през това. Децата забравят кой ги е отгледал.

Една вечер се прибрах по-късно от обикновено. Влязох тихо и чух как Тереза говори на Ян:
— Или тя ще си тръгне, или аз!
Спрях на прага. Не можех да повярвам на ушите си.
Ян въздъхна:
— Не мога да я изгоня… Това е нейният дом.
Тереза избухна:
— Тогава ще си тръгна аз!

В този момент разбрах — загубих битката за собствения си дом. На следващия ден събрах сили и казах на Ян:
— Ще замина при сестра ми в Бургас за известно време. Може би така ще намерите спокойствие.
Той ме прегърна силно:
— Мамо…
Но вече беше късно.

Сега пиша тези редове от малката стая при сестра ми. Чувствам се като изгубена част от пъзела на собствения си живот. Често се питам: Кога домът престава да бъде дом? Колко далеч трябва да стигне човек, за да запази достойнството си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Къде е границата между помощта и саможертвата?