Когато разбрах коя е всъщност свекърва ми

— Не вярвам, че го направи, майко! — гласът на Петър трепереше, докато държеше ръката ми в болничната стая. Миризмата на дезинфектант и тихото пиукане на апаратите ме караха да се чувствам още по-уязвима. Бях с гипсиран крак, лицето ми бе надраскано, а сърцето ми — разбито.

Преди два дни катастрофирахме на пътя за Пловдив. Петър караше, а аз и малката ни дъщеря, Виктория, спяхме на задната седалка. Един камион ни засече. После всичко беше мрак, писъци, линейки. Събудих се в болницата, а първото, което видях, беше строгото лице на свекърва ми — госпожа Марияна. Тя винаги беше хладна, но този път в очите ѝ имаше нещо повече — нещо, което не можех да разчета.

— Добре, че си жива — каза тя, без да ме погледне. — Но трябва да поговорим сериозно.

Петър беше в съседната стая с Виктория. Останахме сами. Марияна седна до леглото ми, приглади полата си и започна:

— Знаеш ли, че ако не беше ти, Петър нямаше да се забърка в тази катастрофа? Ти винаги го разсейваш. Винаги си бреме за него.

Сълзите ми потекоха, но тя не спря.

— Мислиш ли, че си достатъчно добра за сина ми? Че можеш да се грижиш за внучката ми? Погледни се — цялата си в гипс, а детето ти е уплашено до смърт.

Не можех да повярвам. Очаквах подкрепа, а получих обвинения. В този момент разбрах — Марияна никога не ме е приемала. Всичко, което съм правила за семейството, е било напразно.

Дните в болницата се влачеха. Петър се опитваше да балансира между мен и майка си, но тя беше навсякъде — носеше дрехи на Виктория, готвеше, говореше с лекарите. Постепенно започна да взема решения вместо мен. Един ден, докато се опитвах да се изправя с патериците, чух как говори по телефона:

— Не, няма да ѝ позволя да се върне у дома. Ще взема Виктория при мен, докато тази се оправи. Не може да се разчита на нея.

Сърцето ми се сви. Започнах да се страхувам, че ще ми отнеме детето. Когато споделих страховете си с Петър, той се ядоса:

— Преувеличаваш! Майка ми просто иска да помогне.

Но аз знаех, че не е така. Виждах как Марияна се опитва да настрои Виктория срещу мен — „Мама е слаба, баба ще се грижи за теб“. Виждах как Петър става все по-отдалечен, все по-податлив на думите ѝ.

Една вечер, когато вече бях у дома, Марияна дойде без предупреждение. Влезе с ключа, който ѝ бяхме дали за спешни случаи. Виктория беше с нея, държеше я за ръка.

— Реших, че ще остана тук, докато се оправиш — каза тя. — Не можеш да се справиш сама.

— Мога! — извиках. — Това е моят дом! Моята дъщеря!

— Не се дърпай, момиче. Мисли за детето си. — Гласът ѝ беше леден.

Тогава избухнах:

— Защо ме мразите толкова? Какво съм ви направила?

Тя ме изгледа с презрение:

— Ти ми отне сина. Раздели го от семейството му. Сега ще си платиш.

Петър влезе точно в този момент. Видя ни разярени, Виктория плачеше. За първи път го видях объркан, разкъсан между двете жени в живота си.

— Стига! — извика той. — Това не е живот!

Тази нощ не спах. Слушах как Марияна шепне на Виктория в съседната стая. На сутринта взех решение — трябваше да защитя дъщеря си, дори ако това означава да се изправя срещу цялото семейство.

Поговорих с Петър. Казах му, че ако не постави граници на майка си, ще си тръгна с Виктория. Той се разплака. Призна, че се страхува да не изгуби майка си, но още повече се страхува да не изгуби нас.

Събрах сили и казах на Марияна, че повече няма да ѝ позволя да ме унижава. Че ще се боря за семейството си. Тя ме изгледа с омраза, но този път не каза нищо. Просто си тръгна.

Минаха месеци. Петър започна да ходи на терапия, за да се справи с влиянието на майка си. Аз също потърсих помощ. Виктория постепенно се успокои. Вече не се страхувам да кажа „не“. Научих се да се защитавам.

Понякога се чудя — защо някои хора, които би трябвало да са ни най-близки, могат да бъдат най-големите ни врагове? И дали някога ще мога да простя на Марияна за всичко, което ни причини? Какво бихте направили вие на мое място?