Между два дома: История за майчинството, загубата и новите начала

– Не мога да повярвам, че го правя – мислех си, докато стоях на прашната трамвайна спирка в Люлин. Дъждът се стичаше по лицето ми, а сърцето ми биеше като лудо. В ръката стисках снимката на Лейла – моята дъщеря, моето всичко. Но днес не бях просто майка. Днес бях търсач на истини, които можеха да разбият или сплотят семейството ми.

– Госпожо Ивана? – тих глас ме извади от мислите ми. Пред мен стояха двама души – мъж и жена, прегърнати, с изпити лица и очи, пълни с надежда и страх. В ръцете им – две стари чанти, в които вероятно беше целият им живот.

– Да, аз съм. Вие сте… – думите заседнаха в гърлото ми. Знаех кои са, но не знаех какво да кажа.

– Аз съм Мария, а това е Стефан – каза жената и стисна ръката на мъжа до себе си. – Вие сте майката на Лейла?

Кимнах. Не можех да говоря. В този момент разбрах, че всичко, което съм си представяла за този ден, е било напразно. Реалността беше много по-сурова.

Поканих ги у дома. Апартаментът ми в Младост никога не ми се беше струвал толкова тесен. Лейла беше на училище, а аз се чудех как ще й кажа, че хората, които са я дали за осиновяване преди десет години, сега седят на дивана ни и гледат снимките по стените.

– Защо сега? – попитах ги тихо, докато им сипвах чай.

Мария сведе глава. – Опитвахме се да оцелеем. Бяхме млади, бедни… Никой не ни помогна. Лейла заслужаваше повече.

Стефан стисна ръката й. – Не сме я забравили нито за миг. Но не знаехме къде е. Докато не получихме писмото ви.

В този момент усетих как гневът и съчувствието се борят в мен. Какво означава да си майка? Да дадеш живот или да дадеш дом? Аз бях тази, която беше будувала до леглото на Лейла, когато беше болна; аз я бях учила да кара колело; аз бях тази, която я утешаваше след първата й несподелена любов.

Когато Лейла се прибра от училище, я посрещнах на вратата.

– Имам изненада за теб – казах с треперещ глас.

Тя ме погледна подозрително. – Каква изненада?

– Има някой, който иска да те види.

Лейла влезе в хола и застина. Мария и Стефан станаха и я гледаха така, сякаш виждат чудо.

– Здравей, Лейла – прошепна Мария.

Дъщеря ми се обърна към мен с поглед, пълен с объркване и страх.

– Мамо… кои са тези хора?

Сърцето ми се късаше. – Това са твоите биологични родители.

Настъпи тишина, толкова тежка, че можех да чуя тиктакането на часовника в кухнята.

– Защо са тук? – прошепна Лейла.

– Защото искаха да те видят. Да ти кажат истината.

Следващите дни бяха кошмар. Лейла не говореше с мен. Стоеше затворена в стаята си или излизаше с приятели. Мария и Стефан се опитваха да се сближат с нея, но тя ги отбягваше. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом.

Една вечер чух плач от стаята й. Влязох без да почукам. Тя седеше на леглото си със снимка в ръка – снимката от първия й учебен ден.

– Мамо… аз не знам коя съм вече – прошепна тя. – Обичам те, но… те са част от мен. А аз не ги познавам.

Прегърнах я силно. – Ти си моята дъщеря. Но имаш право да ги опознаеш. Аз ще бъда тук, каквото и да стане.

На следващия ден Мария ме помоли да поговорим насаме.

– Ивана… ние нямаме къде да отидем. Работим каквото намерим – чистим входове, събираме бутилки… Не искаме да ти пречим, но…

Погледнах я дълго. В очите й видях болка и вина.

– Може да останете още малко – казах тихо. – Но трябва да говорим открито пред Лейла. Тя има нужда от истината.

Тази вечер седнахме всички заедно на масата. Разказаха й за младостта си в едно малко село край Видин, за бедността, за страха от бъдещето. За това как са я оставили в дом за деца с надеждата някой ден да й дадат по-добър живот.

Лейла плака дълго. После стана и прегърна Мария и Стефан. Аз гледах тази сцена със смесени чувства – гордост, ревност, облекчение.

Седмици по-късно Мария и Стефан намериха работа във фабрика край София и си намериха стая под наем. Лейла започна да ги посещава през уикендите. Нашето семейство вече не беше същото – беше по-голямо, по-сложно, но и по-истинско.

Понякога се питам: направих ли правилното нещо? Дали любовта ми е достатъчна? Или майчинството е нещо повече от това просто да дадеш живот или дом?

А вие как бихте постъпили? Може ли едно дете да има две майки?