Дъщеря ми се срамува от мен, защото не мога да ѝ помогна финансово

– Мамо, не разбираш ли? Просто… понякога ми е неудобно пред хората. Всички виждат как родителите на Петър ни помагат с всичко – новата кола, обзавеждането, дори екскурзията до Италия. А ти… – Мария млъкна и впери поглед в пода. Гласът ѝ трепереше, но думите ѝ бяха като нож в сърцето ми.

Стоях пред нея в малката кухня на панелката си в Люлин, с ръце, изцапани от брашно. Бях приготвила любимите ѝ мекици – онези, които правех всяка неделя сутрин, когато беше малка. Надявах се, че ще си поговорим като майка и дъщеря, че ще усети топлината на дома, който съм създала за нея. Но вместо това получих студенината на разочарованието.

– Мария, знаеш колко много те обичам – прошепнах едва чуто. – Знаеш какво беше за мен да те имам… След толкова години чакане, след всички онези болници и лекарства… Ти си всичко за мен.

Тя въздъхна тежко и седна на стола срещу мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но не ги избърса.

– Не става дума само за това, мамо. Просто… Понякога ми се иска да можеш да ни помогнеш повече. Да не се чувствам по-малко пред родителите на Петър. Те винаги са до нас – когато имаме нужда от нещо, когато децата се разболеят… А ти… Ти си сама и едва свързваш двата края.

Погледнах ръцете си – напукани от годините работа като учителка по литература. Спомних си как всяка вечер проверявах тетрадки до късно, за да мога да ѝ купя нови обувки или да ѝ платя уроците по пиано. Спомних си как продавах златния си пръстен, за да ѝ купя рокля за бала. Но явно това вече не значеше нищо.

– Мария, аз нямам какво повече да дам – казах тихо. – Пенсията ми стига едва за сметките и хляба. Ако можех…

– Знам – прекъсна ме тя. – Просто… Понякога ми е трудно.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Петър я търсеше. Гласът ѝ веднага стана по-весел, по-лек. Усмихна се и излезе в коридора. Чух я да казва: „Да, мама пак е направила мекици… Не, няма нужда да идваш да ме вземеш, ще взема такси.“

Седнах сама на масата и се загледах в прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а по улицата преминаваха забързани хора с чадъри. Спомних си първия ден на Мария в училище – как държеше ръката ми и ме гледаше с огромните си кафяви очи: „Мамо, ще ме чакаш ли след училище?“ Тогава бях най-важният човек в живота ѝ.

Сега бях просто неудобство.

На следващия ден отидох до пазара да купя ябълки – Мария обича печени ябълки с канела. Срещнах съседката ми леля Станка.

– Как е Марийчето? – попита тя с усмивка.

– Добре е… Само че вече рядко идва – отвърнах аз и усетих как гърлото ми се стяга.

– Ех, децата… Като пораснат, забравят откъде са тръгнали – поклати глава тя.

Вечерта Мария ми се обади:

– Мамо, Петър иска да дойдеш у тях в неделя. Родителите му ще са там. Ще празнуваме рождения ден на малкия.

– Ще донеса торта – казах аз.

– Не е нужно – побърза да ме прекъсне тя. – Свекърва ми вече е поръчала огромна торта от сладкарницата „Неделя“. Просто ела.

В неделята облякох най-хубавата си рокля – същата, която носих на абитуриентския бал на Мария. Купих малък подарък за внучето – книжка с приказки и плюшено мече. Когато пристигнах в просторния апартамент на Петър и Мария в Лозенец, майката на Петър ме посрещна с хладна усмивка:

– О, здравейте! Как сте? Заповядайте…

Всички гости бяха облечени стилно, масата беше отрупана с ястия и скъпи вина. Чувствах се като чужда сред тези хора. Внучето ми тичаше около мен и ме прегръщаше: „Бабо, бабо! Чети ми приказка!“ Това беше единственият миг щастие през целия ден.

Когато подарих книжката и мечето, майката на Петър се усмихна:

– Колко мило! Ние му купихме електрическа кола и таблет…

Почувствах се малка и незначителна. Мария избягваше погледа ми през цялото време.

На тръгване я прегърнах:

– Обичам те, Мария.

Тя кимна:

– И аз те обичам, мамо.

Но думите ѝ звучаха празно.

Вкъщи плаках дълго. Спомних си всички жертви, които направих за нея. Спомних си как останах сама след смъртта на баща ѝ и как работех на две места, за да не ѝ липсва нищо. А сега тя се срамуваше от мен.

На следващата сутрин получих съобщение: „Мамо, извинявай за вчера. Понякога просто ми е трудно да балансирам между теб и тях.“

Погледнах снимката ни от първия учебен ден – аз с усмивка до ушите, тя с плитки и раница почти по-голяма от нея.

Замислих се: Кога парите станаха по-важни от любовта? Дали някога ще разбере колко много съм дала за нея? Или ще остана просто бедната майка от Люлин?

Кажете ми вие: Може ли една майчина обич да бъде измерена с пари? Или децата ни забравят истински важните неща?