Последната седмица, в която майка ми се върна у дома: Когато домът вече не е твой

— Не мога повече, Яна. Не мога — гласът на майка ми трепереше, докато държеше чантата си на прага на апартамента ми в Люлин. Беше късен следобед, а небето се спускаше тежко над панелните блокове. Майка ми, Мария, стоеше пред мен с очи, пълни със сълзи, които се опитваше да скрие.

— Влизай, мамо — казах тихо, усещайки как гърлото ми се стяга. От години не я бях виждала толкова пречупена. Винаги беше силна — жената, която ме научи да не се предавам, която работеше на две места, за да ни издържа след като баща ми почина. После дойде Иван — вторият ѝ съпруг, човекът, когото приехме като част от семейството, макар и не без трудности. Той беше добър с нас, а майка ми сякаш отново намери опора.

Но сега, след трийсет години заедно, всичко се беше променило. Иван беше на 74, едва се движеше след инсулта миналата зима. Майка ми го гледаше денонощно — сменяше му памперсите, хранеше го, ставаше по няколко пъти нощем. Брат ми и аз ѝ помагахме, но тя настояваше, че се справя. До миналата седмица.

— Какво се случи? — попитах я, докато ѝ наливах чай. Тя седна на дивана, ръцете ѝ трепереха.

— Не мога вече да го гледам сама. Крещи по мен, обвинява ме, че съм го оставила да се разболее. Вчера хвърли чашата по мен. Не го познавам този човек. А аз… аз се чувствам като чужда в собствения си дом.

Седнах до нея и я прегърнах. В този момент осъзнах колко е крехка. Майка ми, която винаги беше стълбът на нашето семейство, сега се нуждаеше от мен.

— Ще останеш тук, докато искаш. Ще измислим нещо — казах, макар да не знаех какво точно.

Вечерта брат ми Даниел дойде. Беше уморен от работа, но като чу за майка ни, веднага пристигна.

— Мамо, не можеш да се върнеш при него така. Ще го настаним в дом — каза той категорично.

Майка ми избухна:

— Как ще го оставя? Той няма никого освен мен! Как ще живея със себе си, ако го изоставя?

— А ти? Кой ще се погрижи за теб? — попитах аз. — Ти си на 67, не си длъжна да се жертваш така. Ти си човек, не робиня.

Тя замълча. В очите ѝ се четеше вина. В България така сме възпитани — жената трябва да търпи, да се грижи за всички, да не се оплаква. Но на каква цена?

Следващите дни бяха тежки. Майка ми не спеше, обикаляше из апартамента като сянка. Понякога плачеше тихо в кухнята. Опитвах се да я разсея — водех я на разходки в парка, готвехме заедно, гледахме стари снимки. Но тя все гледаше телефона, чакайки Иван да се обади или поне да попита за нея.

Една вечер я чух да говори по телефона с леля ми:

— Не знам какво да правя, Милка. Чувствам се виновна, че го оставих. Но и аз съм човек… Не мога повече.

На следващия ден отидохме до дома им в Надежда, за да вземем някои нейни дрехи. Когато отключихме вратата, Иван лежеше на дивана и гледаше телевизия. Като ни видя, лицето му се изкриви:

— Върна ли се най-накрая? Остави ме тук като куче! — изкрещя той.

Майка ми пребледня. Аз застанах между тях:

— Стига! Мама не е длъжна да търпи това! Тя също има нужда от почивка!

Иван ме изгледа с омраза:

— Ти не разбираш! Тя ми обеща! Когато се оженихме, каза, че ще сме заедно докрай!

Майка ми се разплака и излезе от стаята. Аз останах и тихо казах:

— Ако я обичате, ще ѝ дадете малко покой.

Той замълча. За първи път видях страх в очите му.

Върнахме се у дома. Майка ми беше като празна черупка. Седмицата мина в мълчание и напрежение. Брат ми настояваше да говорим с лекар и социални служби. Аз търсех варианти за домашна помощница или старчески дом. Майка ми не искаше и да чуе.

— Ако го дам в дом, ще умре от мъка — повтаряше тя.

— А ти? — питах аз. — Ти няма ли да умреш от изтощение?

В неделя вечерта седнахме тримата на масата. Беше тихо, само тиктакането на часовника се чуваше.

— Мамо — започнах аз, — ти ни научи да бъдем силни и да помагаме на другите. Но сега ти трябва помощ. Позволи ни да се погрижим за теб.

Тя ме погледна с уморени очи:

— Не знам какво е правилно. Цял живот съм живяла за другите. Сега… не знам как да живея за себе си.

Брат ми хвана ръката ѝ:

— Ще бъдем до теб, каквото и да решиш.

Тази нощ майка ми спа спокойно за първи път от месеци. На сутринта каза тихо:

— Ще опитам да мисля и за себе си. Може би е време.

Сега седя и пиша тази история, докато тя чете книга до мен. Знам, че ни чакат още трудни решения. Но поне вече не е сама.

Понякога си мисля: Кога забравихме, че и нашите родители са хора със свои нужди и мечти? Колко дълго може един човек да носи чуждата тежест, преди да рухне? Какво бихте направили вие?