Среща след години: Завръщане към миналото и неизказаните думи

– Не мога да повярвам, че пак ще ги видя всичките – мислех си, докато нервно въртях поканата между пръстите си. Беше обикновен четвъртък, но в мен бушуваше буря. Майка ми, както винаги, не пропусна да се намеси:

– Ще ходиш ли на тази среща? За какво ти е? Те всички са се променили, а и ти вече си друга.

Погледнах я, без да отговарям. Истината беше, че не исках да отида. Защо да се връщам при хора, с които ме свързваха само няколко години детство и избелели снимки от училищната скамейка? Но после видях името му в списъка – Марин. Момчето от последния чин, което някога ми подаде стихотворение, написано на гърба на тетрадка, и се усмихна така, че сърцето ми прескочи един удар.

Седмици наред се колебаех. Всяка вечер, когато децата ми заспиваха, се улавях как ровя из старите албуми. Поглеждах снимката от осми клас – аз с плитки и срамежлива усмивка, Марин до прозореца, вперен в нещо далеч отвъд класната стая. Спомних си как веднъж ме защити от подигравките на момчетата, как ми донесе ябълка от двора на баба си. Тогава не посмях да му кажа какво чувствам.

В деня на срещата дъждът плющеше по прозорците. Облякох роклята, която пазех за специални случаи, и стиснах чантата си така силно, че кокалчетата ми побеляха. Мъжът ми – Петър – ме погледна с подозрение:

– Защо толкова се вълнуваш? Това са просто стари съученици.

– Просто… не знам – измънках. – Искам да видя как са станали хората.

Той само сви рамене и се върна към телевизора. В таксито към селското читалище сърцето ми биеше лудо. Когато пристигнах, вече бяха дошли почти всички. Поздравихме се неловко, разменихме банални реплики за работа, деца и живота в София или Пловдив.

И тогава го видях – Марин стоеше до вратата, по-висок и по-сериозен, но със същите топли очи. Усмихна ми се плахо. Сякаш времето се беше върнало назад.

– Здравей, Лили – каза тихо. – Радвам се да те видя.

– И аз… – отвърнах и усетих как бузите ми пламват.

Седнахме един до друг на масата. Говорихме за всичко и за нищо – за работата му като учител по история в съседното село, за децата ми, за майка му, която още плетяла чорапи за цялото село. В един момент останахме сами на двора под навеса.

– Помниш ли онова стихотворение? – попита той изведнъж.

– Как да не помня… – прошепнах. – Дълго го пазех.

– И аз дълго пазех нещо за теб… – каза Марин и ме погледна право в очите. – Но никога не посмях да ти кажа.

В този миг усетих как всичко в мен се преобръща. Толкова години бях живяла със спомена за тази невъзможна любов, а сега тя стоеше пред мен – истинска и болезнена.

– Защо не ми каза тогава? – попитах с глас, който едва познах.

– Боях се. Ти беше най-добрата ученичка, а аз… просто Марин от последния чин. Мислех си, че никога няма да ме погледнеш така.

Замълчахме дълго. От залата долиташе смях и музика, но аз чувах само туптенето на собственото си сърце.

– А ти щастлива ли си? – попита той тихо.

Погледнах ръцете си. Мислех за Петър, за децата, за умората от всекидневието, за неизказаните думи у дома.

– Не знам… Понякога си мисля, че съм просто част от нечий чужд живот – признах.

Марин хвана ръката ми. Топлината му ме разтърси.

– Ако можех да върна времето… – започна той.

– Не можеш – прекъснах го. – Но можем да не губим това, което имаме сега.

Върнах се у дома късно през нощта. Петър вече спеше. Легнах до него и дълго гледах тавана. В главата ми ехтяха думите на Марин: „А ти щастлива ли си?“

На сутринта майка ми ме посрещна с чаша кафе:

– Как беше?

– Разбрах много неща за себе си – отвърнах тихо.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето огрява двора ни в края на селото. Мисля си: Колко често живеем с неизказани думи и пропуснати възможности? А вие бихте ли се осмелили да върнете времето назад или поне да кажете истината навреме?