Между два огъня: Когато мъжът ми не може да каже на майка си, че не можем да имаме деца

– Елица, пак ли няма новини? – Гласът на свекърва ми, леля Мария, прорязва въздуха като нож. Седя на масата, ръцете ми треперят под покривката. Димитър гледа в чинията си, сякаш там ще намери отговорите, които не може да изрече.

– Не, лельо Мария – прошепвам, но думите ми се губят в шумоленето на салатата.

– Ама вие вече пет години сте женени! – не спира тя. – Няма ли време вече да ме зарадвате с внуче?

Поглеждам към Димитър. Очите му са празни, устните стиснати. Знам, че го боли, но още повече ме боли мен – защото той не казва нищо. Оставя ме сама да нося този кръст пред цялото семейство.

Вечерта, когато се прибираме вкъщи, тишината между нас е по-тежка от всякога. Сядам на ръба на леглото и не издържам:

– Докога ще мълчим? Докога ще се преструваме?

Димитър въздъхва дълбоко. – Не мога да ѝ кажа… Ще я съсипя. Ти знаеш какво значат децата за нея.

– А за мен? – питам тихо. – За мен какво значи това мълчание? Всеки път ме гледа така… сякаш съм виновна за всичко.

Той се обръща към мен, очите му са пълни със сълзи. – Не си виновна ти. Просто… не знам как да ѝ го кажа.

Така минават седмици. Всеки петък сме на вечеря у тях. Всеки път едно и също – въпроси, намеци, понякога дори подаръци за „бъдещото бебе“. Веднъж леля Мария донесе малки плетени чорапки и ги сложи пред мен на масата. Усмихна се широко:

– За късмет! Като ги видиш всеки ден, ще стане чудо!

Сърцето ми се сви. Усетих как се задушавам. Излязох на балкона и заплаках. Димитър дойде след мен, но само ме прегърна мълчаливо.

В работата ми също не е лесно. Колежките ми – Марияна и Галя – често говорят за децата си. Снимки, истории от детската градина, първи зъбчета… Аз слушам и се усмихвам, но вътре в мен всичко се къса.

Една вечер майка ми ми звънна:

– Елице, пак ли беше у свекърва ти? Как е положението?

– Същото е, мамо… Не издържам вече.

– Говори с Димитър! Не може само ти да носиш тази тежест.

Знам, че е права. Но как да го накарам? Той е между два огъня – между любовта към мен и страха да не разочарова майка си.

Една неделя реших да отида сама при леля Мария. Сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха. Тя ме посрещна с усмивка:

– Ооо, Елице! Димитър къде е?

– Исках да поговорим двете – казах твърдо.

Седнахме на масата. Гледах я право в очите:

– Лельо Мария… Искам да знаете нещо важно. Опитваме от години… Ходихме по лекари… Просто… не можем да имаме деца.

Тя замръзна. Усмивката ѝ изчезна. За миг си помислих, че ще ме изгони.

– Как така? – прошепна тя. – Това… това не може да е вярно!

– Вярно е – казах тихо. – Моля ви… спрете да ме питате. Спрете да чакате чудо от мен.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. За първи път я видях слаба, уязвима.

– Защо Димитър не ми каза? – попита тя.

– Защото ви обича и не иска да ви нарани.

Тя се разплака. Прегърнах я несигурно. За първи път почувствах, че не съм сама в тази болка.

Когато се прибрах вкъщи, разказах всичко на Димитър. Той ме гледаше невярващо:

– Как си посмяла?

– Някой трябваше да го направи! Не мога повече да живея в лъжа!

Той седна до мен и заплака като дете. Прегърнах го силно.

След този ден вечерите у леля Мария станаха по-тихи. Нямаше повече въпроси за бебета. Понякога усещах тъгата ѝ, но вече нямаше обвинения в погледа ѝ.

Минаха месеци. Болката още е тук, но вече не е самотна. Понякога си мисля дали някога ще спра да се чувствам непълноценна жена… Дали някога ще простя на себе си? Или поне ще намеря сили да бъда щастлива такава, каквато съм?

Кажете ми… Вие бихте ли намерили смелост да кажете истината? Или бихте продължили да живеете в сянката на чуждите очаквания?