Върнах се от родилното – и у дома ме чакаха само студ и празнота

– Дими, прибрах се! – гласът ми прозвуча в празния коридор, докато държах малката Елица, увита в розово одеяло. Въздухът вкъщи беше студен, а тишината – натрапчива. Чувах само тихото й дишане и собственото си сърце, което биеше лудо от напрежение.

Оставих чантата до вратата и се огледах – никой не излезе да ни посрещне. В кухнята лампата премигваше, а на масата имаше недояден сандвич и празна чаша кафе. Седнах на дивана, прегърнала Елица, и се опитах да не плача. Бях си представяла този момент толкова пъти – как Димитър ще ме прегърне, ще целуне бебето, ще каже: „Добре дошли у дома!“ Вместо това, у дома цареше само студ.

Чух шум от спалнята. Димитър излезе по риза, с телефон на ухото.
– Да, шефе, ще го пратя до края на деня… – каза той, без да ме погледне. Само кимна към мен и се върна обратно.

Сълзите ми напираха. Не исках да съм слаба, но се чувствах невидима. През следващите дни всичко се повтаряше – аз с Елица на ръце, кърмя я, сменям памперси, а Димитър работи до късно. Когато го попитах дали може да я подържи за малко, той въздъхна:
– Моля те, Мария, имам важен проект. Не разбираш ли колко е напрегнато?

Не разбирал аз? Аз ли не разбирах? Станах в три през нощта да я храня, после пак в пет. Тялото ми болеше, очите ми пареха от недоспиване. Майка ми звънеше всеки ден:
– Как сте? Димитър помага ли ти?
– Да, добре сме – лъжех я. Не исках да я тревожа.

Една вечер не издържах. Елица плачеше вече час, а аз се разплаках с нея. Димитър влезе ядосан:
– Може ли поне малко тишина? Имам онлайн среща!
– А аз? А аз кога ще имам тишина? Кога ще си почина? – извиках през сълзи.
Той ме изгледа така, сякаш съм луда.
– Всички жени минават през това. Не драматизирай.

Тези думи ме удариха като шамар. Всички жени минавали през това… Значи болката ми е невидима? Значи нямам право да се оплаквам? Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми пращаха снимки от кафенета, а аз не можех да изляза дори до магазина без страх, че Елица ще се разплаче на улицата.

Една сутрин седях на балкона с бебето на ръце и гледах как слънцето изгрява над панелките. Чувах как съседката отгоре крещи на мъжа си за разхвърляните чорапи. В този момент осъзнах – не съм сама в болката си. Колко ли жени като мен се чувстват забравени след раждането? Колко ли семейства се разпадат тихо, докато всички се преструват, че всичко е наред?

Реших да говоря с Димитър открито.
– Трябва да поговорим – казах му една вечер, когато Елица най-сетне заспа.
– За какво?
– За нас. За мен. Не издържам повече така. Имам нужда от теб.
Той замълча дълго.
– Мария… Аз просто се опитвам да осигуря всичко за вас.
– А аз имам нужда от теб тук и сега! Пари не могат да заменят присъствието ти!

Той ме погледна уморено:
– Не знам какво очакваш от мен.
– Да бъдеш баща! Да бъдеш съпруг! Да видиш мен, не само бебето или работата!

Той стана и излезе на терасата. Чух как запали цигара. В този момент разбрах – може би никога няма да ме разбере напълно. Но аз трябва да намеря сили за себе си и за дъщеря ни.

На следващия ден взех Елица и излязохме в парка. Там срещнах други майки – някои усмихнати, други уморени като мен. Говорихме си за безсънните нощи, за страховете ни, за това как мъжете често не разбират през какво минаваме.

Постепенно започнах да усещам подкрепа. Намерих сили да поискам помощ – от майка ми, от приятелка, дори от Димитър понякога. Не беше лесно – често се карахме, често плакахме и двамата. Но вече не бях сама в тишината.

Днес Елица е на шест месеца. Смее се с глас и ме гледа с огромните си кафяви очи. Понякога Димитър я държи на ръце и му виждам усмивката – истинска, макар и рядка.

Понякога се питам: защо в България все още е срамно една майка да каже „не издържам“? Защо трябва да сме силни до пръсване? Може би ако говорим повече за болката си, ще намерим повече разбиране един към друг?

А вие… колко често сте се чувствали сами у дома? Има ли кой да ви чуе?