Две баби, едно внуче: Когато семейството се бори за любовта на детето

— Не може така, Клара! Аз съм й баба, имам право да я виждам когато поискам! — гласът на майка ми, баба Мария, ехтеше из малкия ни хол, докато Ани се беше свила в ъгъла с книжка в ръка.

— Ама и аз съм й баба! — не отстъпваше свекърва ми, баба Пенка, с ръце на кръста и поглед, който можеше да разтопи лед.

Стоях между тях, стиснала зъби, с усещането, че всеки момент ще се разпадна. Ани беше само на шест, а вече беше станала арена на битка между двете най-важни жени в живота ми. Никога не съм си представяла, че ще трябва да избирам страна в тази война.

Всичко започна след развода ми с Петър. Тогава и двете баби решиха, че трябва да компенсират липсата на баща в живота на Ани. Но вместо да й дадат любов и подкрепа, започнаха да се състезават коя е по-добрата баба. Подаръци, обещания, тайни срещи — всичко това се превърна в ежедневие. Ани започна да се обърква, да се затваря в себе си, да плаче нощем.

— Мамо, защо баба Мария казва, че баба Пенка е лоша? — попита ме веднъж Ани, докато я приспивах.

— Не е лоша, мило. Просто понякога възрастните забравят какво е важно — отвърнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Знаех, че лъжа. И двете баби бяха започнали да използват Ани като оръжие една срещу друга.

— Клара, ти не разбираш! Пенка я учи на глупости, води я по църкви и й пълни главата с бабини деветини! — ядосваше се майка ми.

— А ти, Мария, само я глезиш и й купуваш сладкиши! После аз трябва да я водя на зъболекар! — отвръщаше Пенка.

Всяка среща между тях завършваше със скандал. Ани започна да се страхува да ходи при едната, ако другата разбере. Започна да лъже, да крие подаръци, да се чувства виновна, че обича и двете. Виждах как детството й се изплъзва между пръстите ми.

Една вечер, след поредния скандал, седнах до Ани на леглото й. Очите й бяха зачервени, а в ръцете стискаше плюшеното си мече.

— Мамо, аз лошо дете ли съм? — прошепна тя.

— Не, мило, ти си най-прекрасното дете. Просто възрастните понякога правят глупости — прегърнах я силно, а сълзите ми се стичаха по косата й.

Тогава реших, че повече няма да позволя това да продължава. На следващия ден поканих и двете баби на разговор. Седнахме около масата, а аз се опитах да не треперя.

— Стига! — гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах. — Това, което правите, не е любов. Това е борба за надмощие. Ани страда. Ако не спрете, ще ви забраня да я виждате.

— Как смееш! — възкликна майка ми.

— Ти не разбираш, Клара! — добави Пенка.

— Разбирам повече, отколкото мислите. Вие не се борите за Ани, борите се една срещу друга. Ако я обичате, ще спрете. Ще я оставите да бъде дете, а не съдия между вас.

Двете се спогледаха. За първи път видях страх в очите им. Може би осъзнаха, че могат да загубят внучката си.

След този разговор нещата не се оправиха веднага. Имаше сълзи, обиди, дори дни на мълчание. Но с времето започнаха да се променят. Започнаха да се виждат заедно с Ани, да се опитват да говорят нормално. Не беше лесно. Понякога пак избухваха стари спорове, но вече не пред Ани.

Аз самата се промених. Научих се да казвам „не“, да поставям граници. Научих се, че понякога трябва да бъдеш лошата, за да защитиш детето си. Че любовта не е състезание, а грижа и уважение.

Днес Ани е по-спокойна. Усмихва се повече, не се страхува да разказва какво е правила с едната или другата баба. Понякога ги гледам как трите играят на двора и се чудя дали някога ще простя на майка ми и Пенка за всичко, което причиниха. Но знам, че направих правилното.

Понякога вечер, когато Ани заспи, се питам: Защо любовта между поколенията толкова често се превръща в битка? И дали някога ще се научим да обичаме без да нараняваме?