Какво прави моят съпруг всеки четвъртък вечер?

– Къде отиваш пак, Иване? – гласът ми трепереше, докато се опитвах да не издам паниката, която ме беше обзела. Беше четвъртък вечер, а той отново се обличаше по-официално от обикновено, с онзи парфюм, който пазеше за специални случаи. Погледна ме за миг, после се усмихна небрежно:
– Ще се видя с момчетата. Знаеш, че всеки четвъртък играем белот в кръчмата на Пешо.

Лъжата прозвуча толкова естествено, че за миг почти повярвах. Но вече не можех да се доверя. Не след онова писмо, което намерих в пощенската кутия преди седмица. „Твоят мъж не е този, за когото го мислиш. Виж какво прави всеки четвъртък вечер. Не се заблуждавай.“

Оттогава не спях. Въртях се в леглото, слушах как диша до мен, чудех се дали наистина го познавам. Дали всичко, което сме градили заедно през последните петнайсет години, е било лъжа? Или просто някой се опитва да ни раздели? В главата ми се въртяха хиляди сценарии, а сърцето ми се свиваше от страх.

Вечерта, когато Иван излезе, не издържах. Облякох се набързо, грабнах якето и излязох след него. Дъждът се стичаше по лицето ми, но не ми пукаше. Вървях на няколко метра зад него, скрита в сенките на уличните лампи. Видях го как зави не към кръчмата на Пешо, а към малката уличка зад блока. Там го чакаше някаква жена. Не можех да различа лицето ѝ, но видях как се прегърнаха. Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

Върнах се у дома, без да знам как съм стигнала. Седнах на кухненската маса, стиснала писмото в ръка. Сълзите ми капеха върху хартията. Не исках да вярвам. Не исках да приема, че Иван може да ми изневерява. Но какво друго можеше да значи тази среща?

На следващия ден не казах нищо. Гледах го как си пие кафето, как се смее с децата, как ме целува по челото, сякаш нищо не се е случило. Вътре в мен бушуваше буря. Не можех да го питам директно – страхувах се от отговора. А и ако греша? Ако жената е просто колежка, приятелка, някой, на когото помага?

Минаха дни. Всеки четвъртък Иван излизаше, а аз умирах от ревност и болка. Започнах да се съмнявам във всичко – в думите му, в погледа му, дори в себе си. Майка ми забеляза, че нещо не е наред.
– Какво става, Мария? – попита ме една вечер, докато миехме чиниите.
– Нищо, мамо. Просто съм уморена.
– Не ме лъжи. Познавам те. Ако има нещо между теб и Иван…
– Не знам, мамо – прекъснах я и избухнах в сълзи. – Мисля, че ми изневерява.

Тя ме прегърна и ми прошепна:
– Не бързай със заключенията. Поговори с него. Истината винаги излиза наяве.

Събрах смелост. Следващия четвъртък, когато Иван се приготвяше да излиза, застанах пред вратата.
– Трябва да поговорим.
Той ме погледна изненадано.
– Какво има?
– Знам, че не ходиш при Пешо. Видях те миналата седмица. Видях те с онази жена.

Мълчание. После въздишка. Иван седна на стола и скри лицето си в ръцете.
– Не е това, което си мислиш, Мария.
– Какво е тогава? – гласът ми трепереше.
– Това е сестра ми.

Замръзнах. Сестра му? Но той нямаше сестра… или поне така мислех досега.
– Каква сестра? Защо никога не си ми казвал?
– Не знаех как да ти кажа. Преди години баща ми е имал връзка с друга жена. Наскоро разбрах за нея. Тя живее тук, в София. Срещаме се тайно, защото майка ми не знае. Не искам да я нараня.

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение и срам. Бях го обвинила в най-лошото, без да знам истината. Прегърнах го силно.
– Прости ми, Иване. Толкова се страхувах…
– И аз те разбирам. Трябваше да ти кажа по-рано.

Седяхме дълго прегърнати. После Иван ми разказа всичко – за сестра си, за баща си, за вината, която носи. Решихме да се срещнем с нея заедно и да я приемем в семейството ни.

Но въпросът остана да ме гложди: Защо толкова лесно повярвах на едно анонимно писмо? Кога загубих доверието си в човека до мен? Може ли една лъжа – или едно премълчаване – да разруши всичко, което сме градили цял живот?

А вие… бихте ли простили такава тайна? Или доверието веднъж изгубено, никога не се връща?