Един рожден ден, който преобърна всичко: „Защо точно на нас?“
– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – гласът ми трепереше, докато гледах Мария право в очите. Беше осем сутринта, а навън дъждът барабанеше по прозорците. В кухнята миришеше на кафе и напрежение.
Мария, свекърва ми, стоеше до масата с телефон в ръка и вече разпращаше покани. – Мила, не се ядосвай, всичко ще е прекрасно! Само един рожден ден е. Децата ще се зарадват, а и Петър има нужда от малко радост.
Петър – моят съпруг – се беше скрил в хола, уж че гледа новините. Знаех, че слуша всяка дума. Стиснах зъби. – Мария, това е нашият дом. Трябваше поне да ме попиташ.
Тя въздъхна театрално и се обърна към мен: – Винаги си толкова чувствителна! Едно време всичко правехме заедно. Сега не може ли поне веднъж да се съберем като хората?
В този момент влезе дъщеря ми Ива, още по пижама. – Мамо, какво става? Защо викате?
Погалих я по косата и се опитах да се усмихна. – Нищо, слънце. Просто обсъждаме нещо с баба ти.
Но вътре в мен бушуваше буря. Не беше само за рождения ден. Беше за всички онези пъти, когато Мария решаваше вместо мен – какво ще ядем на Великден, къде ще празнуваме Коледа, кого ще каним на гости. Винаги тя знаеше най-добре.
Петър се появи на прага и тихо каза: – Може би майка ми просто иска да помогне…
Погледнах го с болка. – Помощ ли е това? Или просто не уважава границите ни?
Мария се намеси: – Аз съм част от това семейство! Не разбирам защо винаги трябва да се чувствам като натрапник!
– Никой не те изключва, мамо – опита се да я успокои Петър.
– Не е вярно! – изкрещя тя. – Откакто се оженихте, всичко е различно! Едно време Петър винаги ме слушаше…
Сълзите напълниха очите ми. Спомних си първата ни Коледа заедно – как Мария настояваше да сготвя сарми по нейна рецепта, как критикуваше украсата ми, как все намираше повод да ме поправя пред всички. Тогава мълчах. Сега вече не можех.
– Мария, моля те… Това е нашият дом. Искам да имаме думата за това какво се случва тук.
Тя замълча за миг, после прошепна: – Винаги съм искала само най-доброто за вас.
В този момент телефонът ѝ иззвъня. Чух гласа на сестра ѝ: – Марийче, кога да дойдем? Да носим ли тортата?
Мария ме погледна виновно и излезе от стаята.
Останах сама с Петър. Той седна до мен и хвана ръката ми.
– Знам, че ти е трудно с майка ми… Но тя е сама откакто татко почина. Понякога просто не знам какво да правя.
– И аз не знам – признах си тихо. – Но не мога повече така. Чувствам се като гост в собствения си дом.
Дъждът навън се усили. Ива дойде при мен и ме прегърна.
– Мамо, ще има ли рожден ден?
Погалих я по главата и ѝ казах: – Ще има, но този път ще го направим така, както ние искаме.
Следобедът премина в напрежение. Мария не говореше с мен. Гостите започнаха да пристигат още преди пет часа – лели, чичовци, братовчеди с шумни деца. Къщата се напълни с гласове и миризма на баница.
Опитвах се да изглеждам спокойна, но вътре в мен всичко гореше. В един момент чух Мария да казва на една от съседките: – Ех, едно време всичко беше по-лесно… Сега младите не уважават възрастните.
Петър ме хвана за ръката и прошепна: – Дръж се…
Когато дойде време за тортата, Ива поиска да духне свещичките с мен и Петър. Мария стоеше отстрани и гледаше тъжно.
След като гостите си тръгнаха, къщата беше тиха и празна. Седнахме тримата на масата – аз, Петър и Ива.
– Мамо – каза Ива тихо – защо баба е тъжна?
Погледнах Петър. Той сведе очи.
– Защото понякога хората забравят какво значи да са семейство – казах аз.
На следващия ден Мария дойде рано сутринта с торба домашни курабийки.
– Може ли да поговорим? – попита тя тихо.
Седнахме на масата. За първи път от години тя ме погледна истински в очите.
– Съжалявам… Понякога забравям, че вече не съм главната в този дом. Просто… толкова ми липсват старите времена.
Сълзите потекоха по бузите ѝ. Прегърнах я без думи.
Този рожден ден промени всичко между нас. Научихме се да говорим открито за болката си и за границите си. Но понякога още си задавам въпроса:
Защо трябваше точно нашето семейство да премине през тази буря? Можем ли някога наистина да простим старите рани?