Рожденият ден, който преобърна всичко: Как се изправих срещу семейството на мъжа ми и какво последва

– Пак ли ще идват всички без предупреждение? – промърморих си под носа, докато белех картофи в кухнята. Часът беше едва осем сутринта, а вече усещах напрежението в стомаха си. Днес беше рожденият ден на Петър, мъжа ми, и както всяка година, очаквах цялата му рода да нахлуе в дома ни – без покана, без уговорка, без дори едно обаждане. Само свекърва ми, леля Мария, брат му Иво с жена си и двете им деца, а понякога и още някой случаен роднина, който бил „наоколо“.

Петър влезе в кухнята, още по пижама, с онзи негов безгрижен поглед, който толкова ме дразнеше в такива моменти.

– Добро утро, мила! Мирише страхотно. Какво ще има за закуска?

– Петре, пак ли ще идват всички? – не издържах и го попитах, без да го погледна.

– Ами, сигурно… Знаеш ги. Майка ми каза, че ще минат, ама не знам кога точно. Не се притеснявай, ще помогна.

Помощта му обикновено се изразяваше в това да подреди чашите на масата и да изчезне с брат си на терасата за по една цигара. А аз – аз стоях в кухнята, с ръце в тестото, с лице в парата от тенджерите, с мислите си, които крещяха: „Докога?“

Миналата година се разболях след празника. Два дни температура, гърло, гърбът ми блокира. Никой не попита как съм. Само свекърва ми, която се обади да пита дали останали от онези сладки, които обожава.

Тази година реших, че няма да позволя да ме използват. Че ще кажа „не“. Че ще поставя граници.

Телефонът иззвъня. Беше леля Мария.

– Здравей, Цвети! Ще минем към единайсет, че после Иво има работа. Да не забравиш да направиш онзи баница, която толкова обичаме! И ако можеш, сложи повече сирене този път.

– Лельо Мария, тази година няма да правя баница. Реших да направя нещо по-леко, салати и малко скара. Не ми е добре напоследък.

– Как така няма да има баница? Петър обича баница! И децата… Ами, добре, както искаш. – Гласът ѝ стана студен като зимна сутрин в Перник.

Затворих телефона и усетих как ръцете ми треперят. Седнах на стола и се загледах в празната стена. Защо се чувствам виновна? Защо все аз трябва да угаждам?

В единайсет и пет на вратата се звънна. Петър отвори с широка усмивка. Влязоха всички – шумни, с торби, с подаръци, с претенции. Свекърва ми ме изгледа от глава до пети.

– О, Цвети, не си ли малко бледа? Да не си болна? – попита тя с престорена загриженост.

– Просто съм уморена – отвърнах тихо.

– А баницата къде е? – включи се Иво, докато децата вече ровеха из хладилника.

– Няма баница тази година. Реших да не правя.

Настъпи тишина. Петър се опита да разведри обстановката:

– Айде, бе, хора, важното е да сме заедно! Цвети е приготвила страхотни салати.

– Салати? На рожден ден? – Свекърва ми се изсмя сухо. – Едно време майка ми правеше по три вида баница, мусака, кюфтета… Сега всичко е наготово.

Почувствах как гневът ми се надига. Стиснах зъби.

– Ако не ви харесва, може да си тръгнете – казах по-тихо, отколкото исках, но достатъчно ясно.

Всички ме изгледаха като че ли съм полудяла.

– Какво каза? – Свекърва ми се приближи до мен.

– Казах, че тази година няма да се раздавам до припадък. Не съм ви длъжна. Ако искате да празнувате, добре дошли сте, но не и ако ще ме критикувате.

Петър ме хвана за ръката.

– Цвети, хайде, нека не разваляме празника…

– Не, Петре! Всяка година е едно и също. Аз готвя, чистя, тичам, а накрая никой не благодари. Само претенции! Омръзна ми!

Свекърва ми се обърна към Петър:

– Виждаш ли каква жена си взел? Не уважава традициите!

– Мамо, стига! – Петър повиши тон за първи път от години. – Цвети е права. Всеки път я товарим с всичко. Може би трябва да помогнем повече.

Иво се намеси:

– Ама ние идваме заради Петър! Не заради храната!

– Тогава защо всеки път питате за баницата? – попитах аз.

Тишината беше оглушителна. Децата спряха да ровят из хладилника. Леля Мария се намръщи.

– Добре, щом така стоят нещата… Може би тази година ще празнуваме у нас.

– Може би е по-добре – отвърнах аз, макар сърцето ми да се свиваше.

Те си тръгнаха по-рано от обикновено. Петър седна до мен на дивана, сложи ръка на рамото ми.

– Съжалявам, Цвети. Трябваше отдавна да ти помогна да поставиш граници.

– Не е твоя вината, Петре. Просто… не мога повече така.

Вечерта беше тиха. За първи път от години не се чувствах изтощена след рождения ден на Петър. Но и не се чувствах щастлива. Бях загубила нещо – може би илюзията за сплотено семейство, може би част от себе си.

Седнах на балкона с чаша чай и се загледах в светлините на града.

„Дали си струваше? Дали някога ще ме приемат такава, каквато съм? Или винаги ще бъда чужда в това семейство?“