Бабо, защо не ме приемаш?

– Не можеш да останеш тук вечно, Мария! – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато държах сина си в скута си. Пръстите ми трепереха, а очите ми се напълниха със сълзи, които се опитвах да скрия.

– Мамо, моля те… Просто ми трябва още малко време. Ще си намеря работа, обещавам. – Гласът ми беше едва доловим, почти като шепот, но тя не се трогна.

– Не ми трябват обещания! Детето ти е само бреме. Виж се – нито работа, нито пари, а аз не съм длъжна да гледам чужди деца! – думите ѝ ме удариха като шамар. Сякаш не бях нейната дъщеря, а някаква натрапница.

Погледнах малкия Петър, който се беше сгушил в мен, с големи кафяви очи, пълни с невинност. Той не разбираше защо баба му не го иска, защо мама плаче всяка вечер, когато си мисли, че той спи.

Преди година всичко беше различно. Имах стабилна работа като счетоводителка в малка фирма в Пловдив, мечтаех за по-добро бъдеще за сина си. Но след майчинството шефът ми каза, че „времената са трудни“ и не могат да ме върнат. Останах без доходи, без подкрепа от бащата на Петър, който изчезна още преди раждането. Единствената ми опора беше майка ми – или поне така си мислех.

– Мамо, не мога да се върна в онзи апартамент. Наемът е непосилен, а и… – опитах се да обясня, но тя ме прекъсна.

– Това не е мой проблем! Аз съм си гледала децата сама, не съм разчитала на никого. Ти трябва да се стегнеш! – очите ѝ бяха студени, почти непознати.

Вечерта, когато Петър заспа, седнах до прозореца и се загледах в светлините на града. Чувах как майка ми говори по телефона с леля ми: „Не знам какво ще правя с Мария и това дете. Само ми тежат.“ Сълзите се стичаха по бузите ми, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен с отчаяние.

На следващия ден тръгнах по интервюта. Навсякъде едно и също: „Ще ви се обадим.“ „Търсим човек с опит, но без малки деца.“ „Майка с дете? Трудно ще се впишете.“ Върнах се у дома с празни ръце и разбито сърце. Петър ме посрещна с усмивка, която за миг стопли душата ми.

– Мамо, баба пак ли е сърдита? – попита той тихо.

– Не, слънчице, просто е уморена – излъгах, защото не знаех как да му обясня истината.

Седмица по-късно майка ми постави ултиматум: „Или си намираш работа до края на месеца, или си тръгваш.“

– Къде да отида, мамо? – прошепнах, но тя само сви рамене.

Започнах да търся помощ от приятели. Една съученичка, Даниела, ми предложи да гледам децата ѝ за няколко часа на ден. Пари почти нямаше, но поне можех да купя хляб и мляко за Петър. Майка ми не беше доволна:

– За това ли учи толкова години? Да гледаш чужди деца? Срамота!

– По-добре това, отколкото нищо – отвърнах с треперещ глас.

Всяка вечер се молех нещо да се промени. Понякога си представях, че баща ми е жив и щеше да ни защити. Но той почина, когато бях на 16, и оттогава майка ми стана все по-студена, все по-затворена в себе си.

Една вечер, докато прибирах играчките на Петър, го чух да шепне:

– Мамо, баба не ме обича ли?

Сърцето ми се сви. Прегърнах го силно и му казах:

– Обича те, просто понякога възрастните забравят как да го показват.

Но дълбоко в себе си знаех, че лъжа и него, и себе си.

Минаха още седмици. Майка ми ставаше все по-нетърпима. Веднъж, когато се прибрах по-късно, тя ме посрещна на прага:

– Не мога повече! Утре ще говориш с брат ти, може той да ви приюти. Аз съм стара, болна съм, не мога да понасям този шум и хаос!

Брат ми живееше в малък апартамент с жена си и двете им деца. Когато му се обадих, той въздъхна:

– Мими, знаеш, че те обичам, но тук няма място. И Марияна няма да е съгласна…

Останахме сами. В онази нощ не спах. Гледах Петър как спи и се чудех какво да правя. На сутринта събрах багажа ни – няколко чанти с дрехи и играчки. Отидохме в общината да питам за социално жилище. Жената зад гишето ме изгледа с досада:

– Има списък с чакащи. Може да минат години.

Излязох навън с усещането, че светът се е обърнал срещу мен. Но когато Петър ме хвана за ръката и каза: „Мамо, ще се справим, нали?“, разбрах, че не мога да се предам.

Започнах да чистя по домове, да пера, да гладя – всичко, за да изкарам някой лев. Понякога спяхме при приятелки, друг път в евтини квартири. Майка ми не се обади нито веднъж.

Сега, година по-късно, все още не съм намерила постоянен дом. Но Петър расте усмихнат, умен и добър. Понякога го виждам да гледа снимката на баба си и да пита:

– Мамо, някога ще ни приеме ли?

Не знам какво да му отговоря. Понякога се питам: Какво кара една майка да се отвърне от детето си? И дали някога ще намеря сили да ѝ простя?

А вие… бихте ли простили?