„Едно внуче ми стига!“ – Как думите на свекърва ми разкъсаха нашето семейство

– Антония, едно внуче ми стига! – думите ѝ се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята, с ръце върху корема си, където растеше второто ми дете, и гледах свекърва ми – Мария, с нейната вечна строгост в очите. Мъжът ми, Георги, се беше скрил в хола, уж да гледа новините, но знаех, че просто не иска да се намесва.

– Какво имате предвид? – попитах тихо, макар че вече усещах как гласът ми трепери.

– Не мисля, че е нужно да се разпилявате. Едно дете е достатъчно. И без това с Георги едва свързвате двата края, а сега още едно… – тя поклати глава, сякаш вече беше решила съдбата ни.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Не беше само заради думите ѝ, а заради всичко натрупано през годините – погледите, намеците, сравненията с нейната дъщеря, която живееше в чужбина и имаше „перфектното“ семейство. Винаги съм се опитвала да ѝ угодя, да бъда добра снаха, но никога не беше достатъчно.

Първото ни дете, Виктор, беше нейната гордост. Всяка неделя го водеше на разходка в Борисовата градина, купуваше му сладолед, а после разказваше на всички съседи колко е умен и послушен. Но когато разбрах, че съм бременна отново, Мария не каза нито дума. Дори не ме поздрави. А сега, когато вече коремът ми беше видим, тя най-накрая проговори – и думите ѝ бяха като отрова.

– Мамо, стига! – Георги се появи на вратата, но гласът му беше слаб. – Това е наше решение.

– Ваше, ама аз ще гледам децата, нали? – изсъска тя. – Кой ще помага, когато ти си на работа, а Антония пак се оплаква, че е уморена?

– Аз не съм искала помощта ви! – избухнах. – Никога не съм ви молила да гледате Виктор. Винаги сама съм се справяла!

– Да, ама ако не бях аз, нямаше да можеш да работиш! – продължи тя. – А сега още едно дете… Това е безотговорно!

Сълзите ми напираха, но се сдържах. Не исках да ѝ дам това удоволствие. Вместо това излязох на балкона и се загледах в сивото небе над София. Чувах как Георги и майка му спорят вътре, но думите им се размиваха в шума на трафика.

Седмици наред вкъщи цареше напрежение. Мария идваше все по-рядко, а когато се появеше, говореше само с Виктор. Към мен се държеше студено, сякаш бях невидима. Георги се затвори в себе си, започна да работи до късно и да избягва разговорите за бъдещето. Чувствах се сама, изоставена в собствения си дом.

Една вечер, докато оправях дрехите на Виктор за детската градина, той ме попита:

– Мамо, баба не ме ли обича вече? Защо не идва?

Сърцето ми се сви. Как да обясня на четиригодишно дете, че възрастните понякога са егоисти? Че любовта може да бъде условна?

– Обича те, мило – казах и го прегърнах силно. – Просто понякога възрастните са тъжни и не знаят как да го покажат.

Раждането на второто ни дете – Елица – беше едновременно радост и изпитание. Мария не дойде в болницата. Не се обади дори по телефона. Първите дни вкъщи бяха кошмар – Георги беше изнервен, Виктор ревнуваше, а аз се борех с безсънието и следродилната депресия. Чувствах се като провал.

Една сутрин, докато кърмех Елица и Виктор плачеше в другата стая, звънецът иззвъня. Отворих и видях Мария на прага, с торба в ръка.

– Донесох супа за Виктор – каза сухо. – Той е настинал, нали?

– Да, благодаря – отвърнах тихо.

Тя влезе, огледа се и за първи път погледна Елица. Не каза нищо, само въздъхна тежко.

– Не е лесно, а? – промълви след минута мълчание.

– Не е – признах. – Но ще се справя.

– Знам – каза тя и за миг в гласа ѝ прозвуча нещо като съчувствие. – И аз съм била сама с две деца… Трудно е.

Погледнах я изненадано. За първи път споменаваше собствената си младост. Винаги беше говорила само за успехите си, никога за трудностите.

– Защо тогава… – започнах, но тя ме прекъсна.

– Защото ме е страх – прошепна. – Страх ме е, че няма да мога да ви помагам повече. Че остарявам. Че няма да съм важна за никого.

Тези думи ме разтърсиха повече от всичко казано досега. За първи път видях Мария не като строга свекърва, а като жена със своите страхове и болки.

От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Не станахме близки приятелки, но започнахме да си говорим повече. Тя идваше по-често, помагаше с децата, а аз се опитвах да я разбирам. Георги също се отпусна и семейството ни постепенно намери нов баланс.

Но белезите останаха. Понякога се чудя дали някога ще мога напълно да простя думите ѝ. Дали някога ще спра да се страхувам, че любовта в нашето семейство винаги ще бъде условна?

Може ли една дума да разруши всичко? Или понякога трябва просто да приемем, че всички сме уязвими и несъвършени?