Когато разбрах, че синът ми не е мой: История за любов, загуба и истина

„Мария, трябва да дойдете веднага в болницата.“ Гласът на сестрата беше напрегнат, почти треперещ. Стоях в кухнята, с чаша чай в ръка, а слънцето се прокрадваше през пердетата. Синът ми, малкият Виктор, спеше в другата стая. Сърцето ми се сви – майчинският инстинкт веднага усети беда.

— Какво се е случило? — прошепнах, усещайки как гласът ми се пречупва.

— Моля ви, просто елате. Ще ви обясним всичко тук.

Оставих чашата да се разлее по масата и хукнах към спалнята. Събудих Петър, мъжа ми, който още не беше излязъл от съня си.

— Петре, трябва да тръгваме. Сега! — казах с глас, който не търпеше възражение.

Петър ме погледна объркано, но видя страха в очите ми и не попита нищо повече. Облякохме Виктор и тримата се качихме в колата. Пътят до болницата беше мълчалив. Само Виктор гукаше от столчето си, а аз стисках ръката на Петър толкова силно, че пръстите ми побеляха.

В болницата ни посрещна доктор Георгиева. Лицето ѝ беше сериозно, а очите ѝ избягваха моите.

— Мария, Петре… — започна тя. — Моля ви, седнете. Има нещо важно, което трябва да знаете.

Седнахме. Чувствах се като на разпит. Петър сложи ръка на рамото ми.

— Преди няколко дни направихме рутинни изследвания на Виктор — продължи доктор Георгиева. — Получихме резултатите днес и… има несъответствия в кръвните групи. Направихме допълнителни тестове. Мария… Петре… Виктор не е ваш биологичен син.

Времето спря. Чувах само собствения си пулс и далечния плач на бебе от коридора. Не можех да повярвам на думите ѝ.

— Това е някаква грешка! — извика Петър. — Как така не е нашият син? Мария го роди!

— Знам колко е трудно — каза тихо доктор Георгиева. — Но има вероятност да е станала размяна в родилното отделение.

Погледнах Виктор – моето момче, което носех девет месеца под сърцето си. Спомних си първия му плач, първата му усмивка… Всичко ли беше лъжа?

В следващите дни животът ни се превърна в кошмар. Болницата започна разследване. Оказа се, че още едно семейство – Даниела и Иван – са получили същата новина. Техният син – Борис – може би е нашият биологичен син.

Петър се затвори в себе си. Вечерите ни преминаваха в тишина или в караници.

— Какво ще правим сега? — питаше той отчаяно. — Как ще живеем с тази мисъл?

— Не знам… — шепнех аз и плачех нощем до леглото на Виктор.

Майка ми настояваше да върнем Виктор и да вземем Борис.

— Кръвта вода не става! — повтаряше тя. — Трябва да си вземете истинското дете!

Но какво значи „истинско“? Виктор беше моят син – аз го кърмих, аз го прегръщах всяка нощ. Можех ли просто да го върна?

Срещнахме се с другото семейство в болницата. Даниела беше със зачервени очи, Иван стискаше ръката ѝ до болка.

— Не знам какво да правим — каза тя през сълзи. — Борис е нашият живот… Но ако Виктор е вашият син…

Гледах ги и виждах собствената си болка в очите им.

Болницата предложи психологическа помощ и за двете семейства. Започнахме да ходим на консултации заедно – четирима възрастни, две бебета и една огромна рана между нас.

Петър все по-често отсъстваше от вкъщи. Веднъж го чух да говори с баща си:

— Татко, не мога да го приема… Не мога да гледам Виктор и да не мисля за това…

Аз останах сама с мислите си. Всяка вечер гледах Виктор как спи и се чудех – ако го върна, ще предам ли себе си? Ако го задържа, ще лиша ли Борис от майка му?

Една вечер седнахме с Петър на масата след като Виктор заспа.

— Не мога повече така — казах тихо. — Трябва да решим какво ще правим.

— Ами ако го върнем? — прошепна той със сълзи в очите.

— А ако не можем да обичаме Борис така, както обичаме Виктор? — попитах аз. — А ако той ни намрази един ден?

Дълго мълчахме. После Петър каза:

— Може би трябва да опитаме да бъдем част от живота и на двете деца… Да ги обичаме и двамата.

Така започнахме нов живот – с две семейства, две деца и едно общо минало. Организирахме срещи – играехме заедно в парка, празнувахме рождените дни заедно. Болката не изчезна, но се научихме да живеем с нея.

Понякога нощем още плача за това, което изгубихме – за сигурността, че знам кое дете е мое. Но когато гледам Виктор и Борис как се смеят заедно, си мисля: може би семейството не е само въпрос на кръв.

А вие как бихте постъпили? Бихте ли могли да обичате дете, което не е ваше по кръв? Или кръвната връзка е всичко?