Съседката, която никога не спираше: История за граници и смелостта да кажеш „не“

– Мария, пак ли ще ми откажеш? – гласът на Снежана пронизваше тишината в коридора, докато аз стисках ключовете в ръка и се опитвах да не срещам погледа ѝ. Беше осем и половина вечерта, а аз се прибирах след дълъг работен ден. Мечтаех само за чаша чай и тишина, но вместо това ме посрещна познатата сянка пред вратата ми.

– Снежи, наистина съм уморена… – започнах плахо, но тя вече беше в настъпление.

– Само за малко! Имам нужда някой да ми помогне с багажа от колата. Знаеш, че гърбът ми пак ме боли. – Тя се усмихна с онази своя усмивка, която уж беше мила, но винаги ме караше да се чувствам виновна.

Това не беше първият път. Откакто се нанесох в този апартамент преди шест месеца, Снежана сякаш беше навсякъде – звънеше ми за захар, за крушка, за да ѝ гледам котката, докато е на фризьор, дори за да ѝ сменя батериите на дистанционното. В началото ми беше приятно – мислех си, че така се създават приятелства между съседи. Но с времето започнах да усещам как границите ми се размиват, а добротата ми се превръща в капан.

Вечерта, когато ѝ помогнах с багажа, тя не спря да говори за проблемите си – как синът ѝ не ѝ обръща внимание, как пенсията не стига, как всички я използват. Аз кимах и носех тежките торби, усещайки как гневът ми расте. Защо винаги трябваше да съм аз?

На следващия ден на работа колежката ми Даниела ме попита защо изглеждам толкова изтощена. Разказах ѝ за Снежана и тя само поклати глава:

– Мария, трябва да ѝ кажеш „не“. Тя няма да спре сама.

Но аз не можех. Винаги ме беше страх да не обидя някого, да не ме помислят за лош човек. Още от малка майка ми повтаряше: „Бъди добра с хората, никога не знаеш кога ще имаш нужда от помощ.“

Снежана започна да става все по-настоятелна. Един петък вечер звънна на вратата ми точно когато бях поканила приятели на гости.

– Мария, трябва спешно да ми дадеш 50 лева до пенсията! – каза тя без никакво притеснение.

– Снежи, имам гости… – опитах се да я отпратя деликатно.

– Само за малко! Знам, че имаш. После ще ти върна.

Погледнах приятелите си – всички бяха неловко притихнали. Усетих как бузите ми пламват от срам и яд. Дадох ѝ парите само и само да си тръгне.

След тази вечер започнах да избягвам Снежана. Прибирах се по-късно, надявайки се да не я срещна. Не отварях вратата, когато звънеше. Но тя намираше начини – бележки под вратата, обаждания по телефона, дори веднъж ме причака пред блока.

– Какво ти става? – попита ме веднъж майка ми по телефона. – Не си като себе си.

– Просто… чувствам се изцедена. Не мога повече така.

– Мария, трябва да се научиш да казваш „не“. Това не те прави лош човек.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Колко още щях да позволя на някой друг да определя границите ми? Колко още щях да жертвам спокойствието си заради чуждото удобство?

Една неделя сутрин Снежана пак звънна на вратата ми. Този път бях решена.

– Мария! Имам нужда някой да ми помогне с прозорците…

– Снежи – прекъснах я твърдо. – Не мога повече да ти помагам с всичко. Имам свои ангажименти и нужди.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я предала.

– Значи така… Добре тогава! – обърна се рязко и трясна вратата на апартамента си.

Ръцете ми трепереха, но усещах странно облекчение. За първи път от месеци имах чувството, че дишам свободно.

В следващите дни Снежана ме избягваше. Понякога усещах погледа ѝ през прозореца или чувах как говори за мен с другите съседи. Но вече не ми пукаше толкова. Започнах да прекарвам повече време със себе си, с приятели, дори поканих майка ми на гости.

Една вечер седях на балкона и гледах светлините на града. Замислих се колко е трудно понякога да поставиш граници – особено когато си свикнал винаги да угаждаш на другите. Но ако не го направиш сам, никой няма да го направи вместо теб.

Дали съм лош човек, защото отказах помощ? Или просто най-накрая избрах себе си? Какво мислите вие?