Синът ми се ожени в чужбина и не ни покани на сватбата – мога ли да простя такава измяна?

„Как можа, Даниел? Как можа да ни причиниш това?“ – думите ми се разкъсваха между гняв и отчаяние, докато държах телефона с треперещи ръце. Вече беше късно вечерта, а съпругът ми Георги седеше до мен на дивана, мълчалив и с празен поглед. Бяхме получили съобщение от една далечна братовчедка в Германия: „Честито! Даниел и Мария се ожениха! Беше прекрасна церемония.“

Не можех да повярвам. Синът ми, моето дете, за което съм жертвала всичко, беше направил най-важната крачка в живота си без нас. Без мен. Без баща си. Без семейството, което винаги сме се опитвали да пазим сплотено, въпреки трудностите на живота в България.

Върнах се мислено години назад – как го изпращахме на първия учебен ден, как плакахме заедно, когато замина за Германия да учи. Винаги съм вярвала, че ще се върне, че ще останем близки, дори и на хиляди километри разстояние. Но сега… сега се чувствах предадена.

– Може би има обяснение – прошепна Георги, но в гласа му нямаше увереност. – Може би не е искал да ни натоварва…

– Не ме интересува! – избухнах аз. – Това е нашият син! Как може да ни изключи от такъв момент?

Дните след това минаха като в мъгла. Не можех да спя, не можех да ям. Всеки път, когато телефонът звъннеше, се надявах да е Даниел. Но той не се обади. Само едно кратко съобщение: „Мамо, тате, оженихме се с Мария. Надявам се да разберете.“

Какво трябваше да разбера? Че вече не сме част от живота му? Че новото му семейство е по-важно от старото?

Майка ми, баба на Даниел, дойде у нас и ме прегърна силно.

– Не го съди толкова строго, дъще. Младите днес са други…

– Не мога! – разплаках се аз. – Не мога да приема това. Какво ще кажат хората? Как ще погледна съседите в очите? Всички знаят колко много го обичахме…

Вечерите ставаха все по-напрегнати. Георги започна да се затваря в себе си. Аз се опитвах да намеря отговори – говорих с приятелки, с роднини, дори с нашия свещеник.

– Прости му – каза отец Иван. – Понякога децата правят грешки от страх или от желание за независимост.

– Ами ако никога не поиска прошка? – попитах аз през сълзи.

– Тогава ти ще трябва да намериш сили да продължиш напред.

Минаха седмици. Един ден получихме писмо по пощата – снимка от сватбата им. Даниел и Мария изглеждаха щастливи. В очите му видях нещо познато – може би вина, може би тъга.

– Ще му пиша – реших аз една вечер. – Ще му кажа всичко, което чувствам.

Георги само кимна.

Писах цяла нощ:
„Даниел, боли ме. Не мога да разбера защо ни изключи от този момент. Обичаме те и винаги ще те обичаме, но това, което направи, остави рана в сърцето ми. Надявам се един ден да можем да говорим открито и да си простим.“

Изпратих писмото и зачаках. Минаха дни без отговор. Започнах да се питам дали не съм прекалено строга, дали не съм го притискала твърде много през годините.

Една вечер телефонът звънна. Беше Даниел.

– Мамо…

Гласът му беше тих и несигурен.

– Защо? – попитах аз веднага.

– Страхувах се… Страхувах се, че няма да приемете Мария… Тя е от турски произход и… Знам какво мисли баба…

Замълчах за миг. Наистина бях казвала преди години разни неща за смесените бракове. Но никога не съм си представяла, че синът ми ще се страхува от мен.

– Даниел… Аз те обичам. Искам само да си щастлив… Но боли ме, че не ни се довери.

– Съжалявам, мамо… Много съжалявам…

Разговорът беше труден. Имаше много сълзи и от двете страни. Разбрахме се да поговорим пак след време.

Сега седя сама в кухнята и гледам снимката им на хладилника. Болката още е там, но вече има и надежда.

Мога ли да простя напълно? Мога ли да приема новото семейство на сина си така, както бих искала някой ден той да приеме моите грешки?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили такава измяна или раната остава завинаги?