Сърцето ми се отвори за семейството, но доверието ми бе предадено

– Как можа, Силвия? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха празната кутия, в която до вчера държах златната гривна на майка ми. Силвия стоеше срещу мен, с поглед вперен в пода, а между нас се разстилаше тишина, по-тежка от всяка обида.

Не знам дали някога съм се чувствала толкова предадена. В този момент в малката кухня на панелката в Люлин времето спря. Всичко започна преди шест месеца, когато Силвия ми се обади посред нощ – плачеща, объркана, изгонена от поредния си приятел. Бях единствената ѝ роднина в София. Без да се замисля, ѝ казах: „Ела веднага. Вратата ми е винаги отворена за теб.“

Силвия беше дъщеря на сестра ми Мария – починала преди три години от рак. След смъртта ѝ животът на Силвия тръгна надолу: смени няколко работи, няколко квартири, няколко мъже. Аз бях тази, която ѝ носеше супа в болницата, която ѝ пращаше пари за лекарства. Когато остана сама, обещах на Мария, че ще се грижа за дъщеря ѝ като за собствена.

Първите седмици бяха трудни. Силвия беше затворена, спеше до обяд, не говореше много. Опитвах се да я разбера – загубила е майка си, няма стабилност. Готвех любимите ѝ ястия – мусака, пиле с ориз, правех ѝ чай вечер. Водех я на разходки в Южния парк, купувах ѝ шоколадови вафли като едно време. Вярвах, че с любов и търпение ще се оправи.

Постепенно започна да излиза повече – уж на интервюта за работа. Връщаше се късно, понякога с нови дрехи или скъпи парфюми. Когато я питах откъде са, казваше: „Приятелка ми ги даде.“ Не исках да я притискам. Казвах си: „Млада е, ще се научи.“

Една вечер забелязах, че от портмонето ми липсват пари. Мислех си – сигурно съм ги похарчила и съм забравила. После изчезнаха обеци от нощното шкафче. Обвиних себе си – може би съм ги изгубила. Но когато не намерих златната гривна на майка ми – единствената ми скъпа вещ от нея – вече не можех да си затварям очите.

– Силвия, къде е гривната на баба ти? – попитах я една сутрин.
– Не знам… Не съм я виждала – отвърна тя и избяга в стаята си.

Сърцето ми се сви. Претърсих цялата къща – нищо. Започнах да подозирам най-лошото. Реших да проверя заложните къщи в квартала. На третото място я намерих – гривната ми стоеше зад стъклената витрина с етикет „Злато 14 карата“. Почувствах се като ударена с мокър парцал.

Върнах се вкъщи и я изчаках да се прибере.
– Защо го направи? – попитах тихо.
– Нямах избор… Дължа пари – прошепна тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Защо не ми каза? Защо не поиска помощ?
– Не исках пак да ти тежа… Ти вече си направила толкова много за мен…

В този момент не знаех дали да плача или да крещя. Чувствах се използвана, но и виновна. Може би съм била твърде строга? Може би твърде доверчива? Или просто любовта към семейството ме е заслепила?

След този ден отношенията ни никога не бяха същите. Силвия остана още месец при мен, но между нас стоеше невидима стена. Намери си работа като сервитьорка в кафене на „Витошка“ и скоро се изнесе при колежка.

Майка ми винаги казваше: „Семейството е всичко.“ Но какво правиш, когато семейството ти те предаде? Когато човекът, когото обичаш и за когото си готов на всичко, злоупотреби с доверието ти?

Сега стоя сама в кухнята и гледам празната кутия на масата. Питам се: заслужава ли си да прощаваме на близките си само защото са ни роднини? Или има граници, които не трябва да се прекрачват?

А вие как бихте постъпили на мое място?