Шест месеца в Германия: Когато домът вече не е същият

— Мария, къде са парите? — гласът ми трепери, докато държа в ръцете си банковото извлечение. В стаята е тихо, само тиктакането на часовника по стената напомня, че времето не чака никого.

Тя не ме поглежда. Стои до прозореца и нервно върти пръстена си. — Трябваше да платя някои неща… — прошепва тя, сякаш се страхува от собствения си глас.

— Някои неща? Мария, шест месеца работих като вол в Германия! Спях по четири часа, чистих складове и носех тежки кашони, за да можем да спестим за нов покрив и за децата! — думите ми излитат като куршуми. Чувствам как гневът и отчаянието се борят в гърдите ми.

Тя се обръща към мен с насълзени очи. — Не разбираш… Сам беше тук. Децата боледуваха, майка ти пак беше в болницата. Всичко падна върху мен! Плащах лекарства, ремонтирах пералнята, после колата се развали…

— Но почти всичко е изхарчено! Как ще се оправим сега? — гласът ми пресеква. Виждам как малкият ни син Георги наднича от вратата със страх в очите. Сърцето ми се свива.

В този момент осъзнавам, че не става дума само за пари. Става дума за доверието между нас. За това, че шест месеца съм бил далеч, а тя е носила сама кръста на ежедневието тук. Но защо не ми каза? Защо не поиска помощ?

— Мислиш ли, че ми беше лесно? — Мария повишава тон за първи път. — Всеки ден се чудех дали ще стигнат парите до края на месеца! Не исках да те тревожа, ти и без това си достатъчно натоварен там!

— А сега? Сега не ме тревожиш ли? — питам горчиво.

Тя се разплаква. Сядам до нея и усещам колко сме се отчуждили. Кога станахме двама непознати под един покрив?

Вечерта минава в мълчание. Децата са тихи, сякаш усещат напрежението. Лягам си с усещането, че съм загубил нещо много по-ценно от пари.

На следващия ден отивам при баща си на село. Той ме посреща с обичайното си мълчаливо одобрение и чаша ракия.

— Всичко наред ли е, сине? — пита той, докато режем хляб на масата.

— Не знам… Чувствам се предаден. А може би и аз съм виновен… Оставих Мария сама с всичко тук.

Баща ми въздъхва тежко. — Знаеш ли, майка ти и аз също сме имали трудни моменти. Но ако не си простите един на друг, няма как да продължите напред. Пари се изкарват, но доверието трудно се връща.

Връщам се у дома с мисълта, че трябва да поговорим открито. Сядаме с Мария вечерта на масата след като децата заспиват.

— Трябва да намерим начин да си върнем доверието — казвам тихо. — Не мога сам да нося всичко. И ти не можеш сама да се справяш с всичко тук.

Тя кимва и за първи път от много време виждам надежда в очите ѝ.

— Ще започна да работя на половин ден — казва тя. — Ще помагам повече с парите. Но ти… трябва да си повече тук, когато можеш.

Стискам ръката ѝ. Знам, че няма лесни решения. Но поне вече сме двама срещу трудностите.

Седя до прозореца тази нощ и гледам светлините на града. Мисля си: Колко семейства като нашето преминават през същото? Колко от нас забравят да говорят един с друг, докато гонят хляба в чужбина?

А вие как бихте постъпили? На кого трябва да тежи отговорността – само на този, който изкарва парите, или и на този, който държи дома?