Когато синът ми ме потърси: Истината за бившата ми свекърва, която не исках да чуя

– Мамо, трябва да поговорим. – Гласът на Петър трепереше, а аз веднага усетих, че нещо не е наред. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелните блокове в Люлин, а аз стоях до прозореца с чаша чай в ръка. Сърцето ми се сви – майчината интуиция никога не лъже.

– Какво има, Петре? – попитах тихо, опитвайки се да не покажа тревогата си.

– Става дума за баба… за майката на баща ми. – Той замълча, а аз усетих как стомахът ми се свива на възел. Не бях чувала за Мария от години. След развода с Иван се бях заклела никога повече да не прекрача прага на онзи апартамент в Младост, където тя винаги ме гледаше с онзи студен, оценяващ поглед.

– Какво е станало? – Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

– Тя е болна, мамо. Много болна. Лекарите казват… – Петър се задави. – Може би няма много време.

Мълчах. В главата ми нахлуха спомени – как Мария ме обвиняваше, че не съм достатъчно добра за сина ѝ, как ме упрекваше за всяка дреболия: „Така ли се готви мусака?“, „Защо Петър пак е настинал?“, „Ти не знаеш какво значи истинско семейство.“

– Иска да те види – прошепна Петър.

– Защо? – изтървах се аз. – След всичко…

– Моля те, мамо. Тя… тя съжалява. Казва, че иска да поговори с теб. За мен… за нас.

Сълзите напираха в очите ми. Не исках да ги пусна. Не исках да си призная, че дълбоко в себе си все още ме боли от думите ѝ, от начина, по който ме изолира от семейството на Иван. Но Петър беше моят син. А той имаше нужда от мен.

– Добре – казах накрая. – Ще дойда.

Пътят до Младост ми се стори безкраен. Всяка спирка на метрото беше като малък удар в гърдите. В главата ми се въртяха стари реплики:

„Ти никога няма да бъдеш като майка ми.“
„Ти си виновна за всичко.“
„Майка ми е права – ти не си за нашето семейство.“

Когато пристигнах пред блока, ръцете ми трепереха. Петър ме чакаше пред входа. Прегърна ме силно, сякаш искаше да ме предпази от всичко лошо вътре.

– Благодаря ти, мамо – прошепна той.

Апартаментът миришеше на лекарства и старост. Мария лежеше на леглото в хола, лицето ѝ бе посивяло и уморено. Очите ѝ обаче бяха живи – същите остри очи, които някога ме пронизваха с презрение.

– Здравей, Елена – каза тя тихо.

– Здравейте – отвърнах сухо.

Петър ни остави сами. Настъпи тягостна тишина. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник.

– Знам, че нямам право да искам нищо от теб – започна Мария с дрезгав глас. – Но искам да знаеш… съжалявам.

Погледнах я недоверчиво.

– Съжаляваш? За какво?

– За всичко. За думите… за начина, по който те третирах. Бях заслепена от страха да не изгубя сина си… и го изгубих. А после изгубих и теб… и Петър…

Гласът ѝ трепереше. За първи път я виждах толкова уязвима.

– Не знам дали мога да ти простя – казах честно.

– Не те моля за прошка – отвърна тя. – Само искам да знаеш истината. Иван… той не беше лесен човек. Аз го направих такъв. Винаги съм искала най-доброто за него, но не разбрах кога прекрачих границата между любовта и контрола.

Сълзите потекоха по бузите ѝ. Аз стоях като вцепенена.

– Когато ти дойде в нашето семейство… аз вече бях загубила себе си в ролята на майка и съпруга. Не знаех как да приема друга жена до сина си… Страхувах се, че ще остана сама.

В този момент видях пред себе си не чудовище, а една самотна жена, която цял живот е търсила любов и сигурност по грешния начин.

– Петър заслужава по-добро семейство от това, което му дадохме – прошепнах аз.

Мария кимна:

– Знам… Затова те моля… не повтаряй моите грешки с него. Дай му любовта и свободата, които аз не дадох на Иван.

Дълго мълчахме. После я прегърнах. За първи път от години почувствах облекчение.

Когато излязох от апартамента, Петър ме чакаше със сълзи в очите.

– Как мина?

– Трудно… но необходимо – отвърнах аз.

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай и гледах светлините на София. Мислех си колко лесно е да съдим другите, без да знаем страховете им. Колко трудно е да простиш… но колко освобождаващо може да бъде това.

Питам се: Колко често позволяваме на миналото да ни държи в плен? И дали имаме смелостта да дадем нов шанс на семейството си?