„Мамо, тук още е мръсно!” – Историята на Мария, която забрави себе си

„Мамо, тук още е мръсно!” – думите на Даниела отекват в ушите ми, докато търкам пода в кухнята. Ръцете ми треперят от умора, а гърбът ме боли така, сякаш нося целия свят на плещите си. Поглеждам към часовника – вече е почти десет вечерта. Синът ми, Петър, е затворен в хола пред телевизора, а внучката ми Ива спи отдавна. Само аз и Даниела сме будни – тя с телефона си, аз с парцала.

– Мария, не виждаш ли? Тук под масата пак има трохи! – гласът ѝ е остър, почти режещ. – Не знам какво правиш цял ден, но явно не е достатъчно.

Стискам зъби. Не искам да се карам. Не искам да създавам напрежение. Вече шест месеца живея с тях – след като мъжът ми почина, а апартаментът ни беше продаден заради дълговете му. Петър настоя да дойда при тях: „Мамо, няма да те оставим сама! Ще ти бъде добре при нас.”

Но никой не ме попита дали ще ми бъде добре така – да съм чужденка в собствения си живот. Да се чувствам като натрапник в дома на сина си. Да се събуждам всяка сутрин с мисълта какво още трябва да изчистя, изготвя или изгладя, за да не ядосам Даниела.

– Извинявай, Даниела – казвам тихо и се навеждам още по-ниско. – Ще го оправя веднага.

Тя въздъхва тежко и излиза от кухнята. Оставя ме сама с мислите ми и с парцала. Понякога си представям как просто оставям всичко и излизам навън – без посока, без план. Но къде ще отида? Нямам дом, нямам пари. Пенсията ми стига само за лекарства и малко храна.

Спомням си времето, когато бях силна. Когато работех като учителка в малкото училище в селото ни. Децата ме обичаха, уважаваха ме. Дори Петър беше горд с мен. А сега? Сега съм просто „баба Мария”, която трябва да мълчи и да чисти.

На следващата сутрин ставам рано – както винаги. Приготвям закуска за всички: баница за Петър, чай за Даниела, топло мляко за Ива. Слагам масата и тихо се отдръпвам в ъгъла. Чувам как Даниела се кара на Ива:

– Колко пъти да ти казвам да не разливаш млякото? Виж какво направи! Мамо, донеси кърпа!

Петър мълчи. Поглежда ме виновно, но не казва нищо. Знам, че му е трудно между двете жени в живота му. Но понякога ми се иска да застане на моя страна. Да каже: „Стига! Мама не е слугиня!”

След закуска започвам да чистя отново. Чувствам се като в капан – ден след ден, едно и също. Понякога Ива идва при мен и ме прегръща:

– Бабо, обичам те! – казва тя и ме гледа с големите си кафяви очи.

Тогава за миг забравям всичко лошо. Но мигът бързо отминава.

Вечерта Даниела се връща от работа по-изнервена от обикновено.

– Мария, защо не си изчистила банята? Мирише ужасно! Не мога повече така! Ако не можеш да се справяш, ще трябва да помислим за друго решение!

Петър влиза в кухнята и затваря вратата след себе си.

– Мамо… – започва той тихо. – Знам, че ти е трудно. Но Даниела е уморена… Може ли просто да ѝ помогнеш малко повече?

Поглеждам го невярващо.

– Петре… Аз правя всичко по силите си! Не виждаш ли? Не съм млада вече…

Той въздъхва и излиза без да каже нищо повече.

Седя сама на кухненския стол и усещам как сълзите напират в очите ми. Защо никой не вижда колко боли? Защо трябва да търпя всичко това?

На следващия ден решавам да говоря с Даниела. Събирам смелостта си цяла сутрин.

– Даниела… Може ли да поговорим?

Тя ме поглежда студено:

– Какво има?

– Чувствам се… ненужна тук. Правя всичко възможно, но сякаш никога не е достатъчно. Моля те… Малко уважение…

Тя повдига рамене:

– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.

Думите ѝ ме пронизват като нож. Обръщам се и излизам на балкона. Гледам към улицата долу и се питам: „Кога забравих коя съм? Кога позволих да стана невидима?”

Вечерта Ива идва при мен.

– Бабо, защо плачеш?

Прегръщам я силно.

– Просто понякога възрастните са тъжни, миличка… Но ти винаги ми носиш радост.

Тази нощ не мога да заспя. Въртя се в леглото и мисля за живота си – за младостта, за мечтите, които някога имах. За това как всичко се промени толкова бързо.

На сутринта взимам решение. Отивам при Петър.

– Сине… Трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Или ще има промяна, или ще си тръгна.

Той ме гледа уплашено:

– Мамо… Къде ще отидеш?

– Не знам още… Но по-добре сама, отколкото невидима.

В този момент разбирам – заслужавам повече от това да бъда слугиня в собствения си живот.

Скъпи читатели… Колко от вас са били на мое място? Колко още трябва да търпим преди да поискаме уважение?