Как можеш да не ме виждаш? Историята на една българска майка, изгубена в собственото си семейство

— Мамо, пак ли си забравила да купиш хляб? — гласът на дъщеря ми Виктория пронизваше тишината в кухнята, докато аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото.

— Не съм забравила, просто не успях да стигна до магазина — отвърнах тихо, но думите ми се изгубиха в шума от телевизора, където брат ми Петър гледаше футболен мач.

— Е, какво ще ядем сега? — намуси се тя и тръшна вратата на хладилника.

Петър дори не погледна към мен. Майка ми, баба им, седеше на дивана и плетеше. — Мария, не можеш ли поне веднъж да се справиш с нещо? — каза тя с онзи тон, който ме караше да се чувствам на десет години.

В този момент усетих как гърлото ми се свива. Толкова години живея тук — в този панелен апартамент в Люлин, между четири стени, които сякаш ме притискат все по-силно. Винаги съм била тук за всички: за майка ми, когато баща ми почина и тя остана сама; за брат ми, когато го изгониха от работа и се върна при нас; за децата ми, когато мъжът ми замина за Германия и повече не се върна. Но никога никой не беше тук за мен.

Понякога си мисля, че ако изчезна, ще минат дни, преди някой да забележи. Може би само котката ще ме потърси.

— Мария, защо не сложиш масата? — викна майка ми от хола. — Гладни сме!

Стиснах зъби и започнах да редя чиниите. Виктория вече беше в стаята си, слушаше музика и чатеше с приятели. Синът ми Георги беше излязъл с компанията си. Само аз и майка ми останахме на масата. Тя започна да разказва за съседката от третия етаж, която пак била направила скандал на домоуправителя. Аз кимах механично.

— Мария, ти изобщо слушаш ли ме? — попита тя рязко.

— Да, мамо — излъгах.

Вечерта легнах рано. Слушах как апартаментът оживява — смях от стаята на Виктория, музика от телефона на Георги, телевизорът на Петър. Аз лежах в тъмното и се чудех кога за последно някой е попитал как съм.

На следващата сутрин станах преди всички. Измих чиниите от вечерта, сложих кафе на майка ми и оставих бележка: „Излязох до пазара.“ Не бях излязла просто до пазара. Вървях безцелно из квартала, докато не стигнах до малкия парк зад блока. Седнах на пейката и заплаках. За първи път от години си позволих да плача истински.

— Добре ли сте? — попита ме една възрастна жена, която разхождаше кучето си.

— Не знам — отвърнах. — Просто… понякога имам чувството, че не съществувам.

Тя седна до мен. — И аз така се чувствах навремето. Докато не разбрах, че ако сама не се видя, никой друг няма да го направи вместо мен.

Върнах се вкъщи по-късно от обикновено. Никой не беше забелязал отсъствието ми. На масата имаше разхвърляни чаши и трохи от закуската. Майка ми спеше пред телевизора. Виктория беше излязла с приятели. Георги още не се беше прибрал.

В този момент нещо в мен се пречупи. Влязох в стаята си и започнах да събирам дрехите си в една чанта. Оставих бележка: „Тръгвам си за малко. Не ме търсете.“

Отидох при приятелката си Елена в Банкя. Тя ме прие без въпроси.

— Мария, най-накрая! От колко време чакам да направиш нещо за себе си! — прегърна ме тя силно.

Прекарах седмица при нея. Говорихме до късно вечер за всичко — за мечтите ни като момичета, за това как животът ни е завъртял в кръг от грижи и задължения. За първи път от години някой ме слушаше истински.

Телефонът ми звъня няколко пъти — Виктория, Георги, дори Петър. Не вдигнах. Исках да чуят тишината от моето отсъствие.

На осмия ден се прибрах у дома. Вратата беше отключена. В кухнята цареше хаос — мръсни чинии, празен хладилник, майка ми седеше уморена на масата.

— Къде беше? — попита тя тихо.

— При приятелка — казах спокойно.

— Мислехме… че няма да се върнеш — прошепна Виктория от прага.

Погледнах ги всички — майка ми, брат ми, децата ми. За първи път видях страх в очите им. Страх от това какво ще стане без мен.

— Може би трябваше по-рано да ви покажа какво е да ме няма — казах твърдо.

От този ден започнах да мисля повече за себе си. Записах курс по рисуване в читалището до нас. Започнах да излизам с приятелки, да чета книги вечер вместо да чистя до полунощ. Семейството ми постепенно започна да забелязва отсъствието ми — и присъствието ми.

Понякога още усещам онази стара болка — че цял живот съм била невидима за най-близките си хора. Но вече знам: ако аз самата не се видя и не се обикна, никой друг няма да го направи вместо мен.

Чудя се: Колко още жени като мен живеят в сянката на собственото си семейство? Кога ще започнем да живеем за себе си?