Горчивото предложение на свекървата: Когато останах сама с бебето

— Не мога да повярвам, че го направи! — изкрещях, докато държах малката Елица в ръце, а сълзите се стичаха по бузите ми. Беше три сутринта, а апартаментът в Люлин беше оглушително тих. Само плачът на бебето и моето хлипане нарушаваха нощната тишина. Петър си тръгна преди два дни. Без обяснение, без сбогом, само една бележка на кухненската маса: „Не мога повече. Прости ми.“

Вече трети ден не бях спала. Елица имаше колики, а аз нямах сили дори да си направя чай. Майка ми живееше в Провадия и не можеше да дойде веднага. Приятелките ми — всяка със своите грижи и семейства. Останах сама в този панелен кошер, където стените са тънки, а хората — още по-студени.

На четвъртия ден някой позвъни на вратата. Отворих с Елица на ръце и видях свекърва ми — госпожа Станка, стиснала устни и с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна за всичко.

— Може ли да вляза? — попита тя сухо.

Поканих я вътре. Седна на дивана, огледа апартамента с критичен поглед и въздъхна тежко.

— Петър няма да се върне — каза тя без предисловие. — Говорих с него. Решил е.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Само кимнах и прегърнах по-силно Елица.

— Знам, че ти е трудно — продължи тя. — Но трябва да мислиш за детето. За себе си.

Погледнах я с недоверие. Никога не беше проявявала особена топлота към мен. Винаги ме гледаше като натрапница.

— Какво искате да кажете? — попитах тихо.

Тя се наведе напред и прошепна:

— Имам предложение. Може би ще ти се стори странно… но е за доброто на всички.

Замълча за миг, после продължи:

— Имам позната в Германия. Тя няма деца, но много иска. Богата е, може да осигури на Елица всичко, което ти не можеш. Ако се съгласиш… ще получиш достатъчно пари, за да започнеш нов живот. А детето ще има бъдеще.

Погледнах я втрещено. Не можех да повярвам на ушите си.

— Искате да дам детето си? Да го продам? — гласът ми трепереше от ужас и гняв.

— Не е продажба! — настоя тя. — Това е шанс за всички ни! Петър няма да плаща издръжка, ти ще си свободна, а Елица ще расте в охолство.

В този момент сякаш времето спря. Чувах само туптенето на сърцето си и тихото сумтене на бебето в ръцете ми. В главата ми се блъскаха мисли: как ще оцелея сама? Как ще платя наема? Ще мога ли да дам на дъщеря си всичко, от което има нужда?

— Мисли за това — каза Станка и остави визитка на масата. — Ще се върна утре.

Цяла нощ не мигнах. Гледах Елица как спи, как мърда устнички насън, как стиска малкото си юмруче около пръста ми. Спомних си първия й плач в родилното, първата й усмивка… Как бих могла да я дам? Но как ще я гледам сама?

На сутринта телефонът звънна. Беше майка ми.

— Мила, тръгвам веднага към София! Не се тревожи, ще се оправим! — каза тя с онзи топъл глас, който винаги ме е крепял.

Изведнъж усетих прилив на сила. Не бях сама. Имаше кой да ми помогне.

Когато Станка се върна следобед, я посрещнах на прага.

— Не мога — казах твърдо. — Никога няма да дам детето си!

Тя ме изгледа студено.

— Ще съжаляваш — прошепна и си тръгна.

След този ден започна истинската битка. Петър не се обади повече. Станка разказваше на всички съседи, че съм луда и безотговорна майка. Започнах работа като касиерка в кварталния супермаркет — нощни смени, умора до припадък, но всяка вечер прегръщах Елица и знаех защо се боря.

Понякога се питам: ако бях приела предложението й, щеше ли животът ни да е по-лек? Щеше ли Елица да бъде по-щастлива? Но после я гледам как тича из парка с другите деца и знам — направих единствения възможен избор.

Кажете ми: какво бихте направили вие? Може ли една майка изобщо да избере между морала и оцеляването?