Без люлка, без пелени: Денят, в който завръщането ми у дома разби сърцето ми

— Къде е люлката? — гласът ми трепереше, докато държах малката Елица в ръце и се оглеждах из апартамента. Вратата още не беше затворена след мен, а в коридора се носеше миризма на застояло и прах.

— Ами… не успях да я сглобя — промърмори Петър, без да ме поглежда. Стоеше до масата, облечен в същата тениска от преди три дни, с разрошена коса и уморени очи.

Сърцето ми се сви. Бях си представяла този момент толкова пъти — как ще прекрача прага с нашето бебе, как той ще ме прегърне, ще целуне челото на дъщеря ни и ще каже: „Добре дошли у дома.“ Вместо това ме посрещнаха мръсни чинии, разхвърляни дрехи и празни бутилки от бира по пода.

— Поне пелените? — прошепнах, вече усещайки сълзите в очите си.

— Свършиха… — Петър се почеса по врата. — Мислех да изляза, ама… ти знаеш, много работа имах.

Погледнах го. Не знаех дали да се смея или да плача. Работата му беше да стои пред компютъра и да играе игри, докато аз бях в болницата сама с нашето дете. Майка ми беше обещала да дойде, но се разболя. Свекърва ми — тя така и не се обади. Останах сама с надеждите си.

Седнах на дивана, притискайки Елица до гърдите си. Тя спеше спокойно, невинна към всичко това. Аз обаче усещах как светът ми се разпада.

— Петре, защо не ми помогна? — гласът ми беше едва доловим.

Той въздъхна тежко.

— Не разбираш ли колко ми е трудно? И аз съм изморен! Всички очакват от мен да съм перфектен баща, а аз… аз не знам какво правя!

— А аз знам ли? — избухнах. — Аз съм на двадесет и пет, току-що родих! Имам нужда от теб! Не от оправданията ти!

Тишината между нас беше по-силна от всеки вик. Чуваше се само тихото дишане на Елица и далечният шум от улицата.

Вечерта настъпи бавно. Петър излезе „за малко“ и се върна чак след полунощ — ухаещ на алкохол и цигари. Аз седях в кухнята с бебето на ръце, опитвайки се да я успокоя, докато сълзите ми капеха по бузите ѝ.

На следващия ден звъннах на майка си.

— Мамо, не мога повече… — гласът ми трепереше.

— Ще дойда утре сутринта — каза тя твърдо. — Дръж се, мило дете.

Петър ме гледаше мълчаливо цял ден. Не каза нищо за предната нощ. Не каза нищо за люлката. Не каза нищо за нас.

Минаха дни. Майка ми дойде и донесе пелени, храна, чисти дрехи. Помогна ми да изкъпя Елица, да подредя стаята ѝ. Петър все повече се затваряше в себе си. Вечерите му станаха по-дълги, а разговорите ни — по-кратки.

Една вечер го попитах:

— Обичаш ли ме още?

Той замълча дълго.

— Не знам… Всичко се промени. Не съм готов за това.

Светът ми рухна окончателно. Седях на леглото с Елица до себе си и усещах как болката ме разкъсва отвътре. Толкова мечти имахме — за дом, за семейство, за щастие. А сега?

Минаха седмици в мълчание и отчуждение. Майка ми настояваше да се върна при нея в Пловдив. Свекърва ми веднъж се обади:

— Момиче, мъжете са такива… Ще му мине.

Но аз вече не вярвах в приказки.

Една сутрин събрах багажа си. Взех Елица на ръце и погледнах Петър за последен път.

— Тръгвам си. Имам нужда от любов и подкрепа — казах тихо.

Той не каза нищо. Само кимна леко и отново впери поглед в екрана на компютъра.

Влакът към Пловдив беше пълен с майки и деца. Гледах ги и се чудех дали и те са преживели това разочарование — празните обещания, самотата, разбитите мечти.

Сега живея при майка си. Елица расте обичана и спокойна. Понякога нощем плача за изгубеното семейство, но знам, че направих правилния избор.

Питам се: Колко жени като мен са били принудени да избират между любовта към себе си и надеждата за промяна? Колко още ще търпим мълчанието там, където трябва да има подкрепа?