Децата ми ме забравиха: Изповедта на една самотна майка от София

– Не мога да повярвам, че пак забравиха рождения ми ден – прошепнах сама на себе си, докато гледах през прозореца към сивия двор между панелките. Вече беше станало навик – всяка година на 14 март да чакам някой да позвъни на вратата или поне да чуя телефона. Но тази година, както и миналата, и по-миналата, тишината беше единственият ми гост.

Казвам се Мария. На 68 години съм и живея в Люлин, в двустаен апартамент, който някога беше пълен с глъчка, смях и миризма на прясно изпечени баници. Сега тук цари само тишина. Децата ми – Петър и Даниела – живеят на по-малко от десет минути с кола от мен. Внуците ми – Виктор и Ива – растат пред очите ми само във Facebook. А аз? Аз съм просто „баба Мария“, която се обажда твърде често и задава твърде много въпроси.

– Мамо, нямам време сега, Виктор има тренировка, а Ива е болна – каза ми Даниела последния път, когато я поканих да дойдат на вечеря. Гласът ѝ беше уморен, но и някак раздразнен. – Ще ти се обадя утре.

Утре така и не дойде.

Петър е още по-далечен. Откакто се ожени за Гергана, сякаш ме изтриха от живота си. Виждам ги само по празници, когато идват за по час-два, оставят децата да играят с прашните играчки в хола и бързат да си тръгнат.

Понякога се чудя къде сбърках. Дали не ги разглезих твърде много? Дали не трябваше да мисля повече за себе си? Спомням си как работех на две места, за да им купя нови дрехи и да не им липсва нищо. Как всяка сутрин ставах в пет, за да им приготвя закуска. Как пропусках срещи с приятелки, защото трябваше да ги водя на уроци, тренировки, олимпиади.

– Мамо, ти си прекалено загрижена – казваше ми Петър още като ученик. – Остави ме малко на мира!

Но как да оставя децата си на мира? Те бяха целият ми свят. След като мъжът ми почина преди десет години, те останаха единствената ми опора. Или поне така си мислех.

Сега всеки ден е еднакъв. Ставам рано, правя кафе и гледам през прозореца как съседите разхождат кучетата си или бързат за работа. Понякога слизам до магазина, където продавачката ме поздравява с „Как сте, бабо Мария?“ и ми подава хляба с усмивка. Това е най-личното общуване, което имам напоследък.

Вечерите са най-тежки. Тогава спомените ме връхлитат като буря. Виждам малката Даниела с плитки, която ме прегръща силно след първия учебен ден. Чувам смеха на Петър, когато го учех да кара колело в парка „Западен“. Помня как всички заедно украсявахме елхата и пеехме коледни песни.

Сега елхата стои в килера. Никой не я украсява.

Преди няколко седмици реших да направя баница по старата рецепта на майка ми и поканих всички на обяд. Обадих се на Даниела:

– Мамо, не можем този уикенд. Виктор има състезание по математика, а Ива трябва да учи за контролно. Ще ти се обадим другата седмица.

Петър дори не вдигна телефона.

Седнах сама на масата с горещата баница пред мен и се разплаках. За първи път от години не можах да спра сълзите си. Чувствах се ненужна, излишна… като стара мебел, която никой не ползва, но никой не изхвърля от уважение към миналото.

На следващия ден съседката ми леля Цвета ме покани на кафе.

– Марийче, не се ядосвай толкова – каза тя и сложи ръка върху моята. – Всички деца са такива днес. Бързат, работят… Забравят родителите си.

– Но аз не ги забравих! – избухнах аз. – Аз дадох всичко за тях! Как могат да ме забравят така?

Тя само въздъхна тежко:

– Може би трябва да започнеш да мислиш повече за себе си.

Но как? Как се започва нов живот на 68?

Опитах се да намеря смисъл в малките неща – гледах стари български филми по телевизията, плетях пуловери за внуците (които така и не ги обличат), разхождах се из квартала. Понякога пишех писма до себе си – писма, които никой няма да прочете.

Една вечер реших да напиша съобщение на Даниела:

„Даниела, липсвате ми много. Моля те, намери време да дойдете поне за малко този уикенд. Обичам ви! Мама.“

Отговорът дойде след два дни:

„Мамо, ще опитаме, но ни е много натоварено. Не се сърди!“

Не се сърдя… Просто боли.

Понякога чувам как съседите викат децата си за вечеря или как млади семейства се смеят на балкона отсреща. Тогава затварям прозореца и се опитвам да не слушам.

Всяка вечер си задавам един и същ въпрос: Къде сбърках? Защо любовта и грижата ми не бяха достатъчни? Има ли още място за мен в живота на моите деца?

А вие… какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да простите тази самота или щяхте да потърсите нов смисъл извън семейството?