Между тишината и вика: Историята на Мария от Красна поляна

– Не можеш да ми го причиниш, Георги! – гласът ми трепереше, а в ръцете ми чашата с чай се разливаше по масата. Беше късна есен, прозорците на панелката в Красна поляна вибрираха от вятъра, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка стихия навън.

Георги стоеше срещу мен, с ръце в джобовете на якето си. Очите му не ме гледаха – вперени бяха някъде в пода, сякаш търсеше пролука, през която да избяга от тежестта на думите ми.

– Мария, не е толкова просто… – започна той, но аз го прекъснах.

– Девет години, Георги! Девет години градила съм този дом, тази любов… А ти? Ти просто реши да си тръгнеш. За нея ли? За Ива?

Той мълчеше. Тишината между нас беше по-остра от всеки вик. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум на трамвая 22.

Така започна моят разпад. В онази вечер изгубих не само мъжа си, но и част от себе си. Останах сама с дъщеря ни – малката Елица, която тогава беше само на шест. Тя не разбираше защо татко вече не идва всяка вечер, защо мама плаче в кухнята и защо светът й изведнъж стана толкова студен.

Първите месеци бяха като мъгла. Работех като медицинска сестра в поликлиниката на „Сливница“, сменях превръзки и слушах оплакванията на възрастните хора, докато вътре в мен всичко крещеше. Вечер се прибирах вкъщи и се опитвах да бъда силна за Елица – да й чета приказки, да я водя в парка „Възраждане“, да й правя палачинки в неделя сутрин. Но когато тя заспиваше, тишината ме поглъщаше и аз се разпадах на сълзи.

Майка ми настояваше да се върна при тях в Пловдив. „Тук ще ти е по-лесно, Мария! Ще помагаме с детето, ще започнеш начисто.“ Но аз не можех да напусна София – тук беше всичко мое: работата ми, приятелите ми, спомените ми. Тук беше и Георги – макар вече да не беше мой.

С времето болката притихна, но не изчезна. Започнах да усещам гнева – към него, към Ива, към себе си. Защо не видях знаците? Защо не попитах по-рано? Защо вярвах, че любовта ни е достатъчна?

Една вечер, година след раздялата, срещнах Георги пред блока. Беше дошъл да вземе Елица за уикенда. Видях го как говори по телефона и се смее – онзи смях, който някога беше само за мен.

– Здравей – казах тихо.
– Здрасти, Мария.
– Добре ли си?
– Да… А ти?
– Опитвам се.

Погледна ме за първи път от месеци право в очите. Видях вина, но и облекчение. Той беше продължил напред. Аз още стоях на място.

С времето започнах да се срещам с други хора – приятелки ме запознаваха с колеги, съседи ме канеха на събирания. Но никой не можеше да запълни празнотата. Всяка нова връзка беше като лепенка върху рана, която отказваше да зарасне.

Най-трудно беше с Елица. Тя растеше и започна да задава въпроси:
– Мамо, защо татко живее с Ива?
– Защо не можем пак да сме семейство?

Как да й обясня, че понякога любовта не стига? Че хората се променят? Че понякога най-близките ни предават?

Веднъж я чух да плаче в стаята си:
– Не искам нова майка! Искам мама и тати!

Сърцето ми се късаше. Прегърнах я силно и й обещах, че винаги ще бъда до нея – дори когато светът ни се разпада.

Годините минаваха. Научих се да живея с болката, да прощавам малко по малко – първо на себе си, после на Георги. Видях го как страда, когато Ива го напусна след три години. Видях го как идва при Елица със свалена глава и търси прошка.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Георги и Елица. За първи път от години бяхме заедно. Говорихме за миналото, за грешките си, за това какво значи да обичаш и да прощаваш.

– Съжалявам, Мария – каза той тихо. – Ако можех да върна времето…
– Не можеш – отвърнах аз. – Но можеш да бъдеш добър баща на Елица. Това е достатъчно.

Днес вече не съм онази Мария от преди девет години. Научих се да бъда силна сама. Научих се да прощавам – не защото другият го заслужава непременно, а защото аз имам нужда от мир.

Понякога вечер седя до прозореца и гледам светлините на София. Питам се: Можем ли някога напълно да простим на тези, които са ни разбили сърцето? Или просто се учим да живеем с белезите?