Гладната съседка, която никога не намери покой

„Мамо, пак чука. Не отваряй!“ – прошепнах, докато се свивах зад вратата на кухнята. Беше късен следобед, а навън дъждът барабанеше по ламаринените улуци на старата кооперация в Кючук Париж. Чукането не спираше. Беше онова тихо, отчаяно потропване, което познавахме до болка. Зорница пак беше гладна.

Майка ми въздъхна тежко и отвори. На прага стоеше момиченце с разрошена коса и огромни кафяви очи. Беше по тънка блузка, въпреки че навън беше студено. „Може ли малко хляб?“ – попита тя с глас, който сякаш се страхуваше да не изчезне. Майка ѝ подаде филия с лютеница и я погали по главата. „Благодаря, лельо Мария“, прошепна Зорница и изчезна по стълбите.

Това се повтаряше почти всеки ден. Живеехме на третия етаж, а Зорница с баща си – точно над нас. Майка ѝ беше починала преди две години от рак, а баща ѝ – чичо Стефан – оттогава не изтрезняваше. Чувахме как вечер вика по нея, как хвърля бутилки и псува целия свят. Понякога Зорница се криеше при нас с часове, докато той заспи.

Баща ми често спореше с майка ми: „Не можем да я храним всеки ден! Имаме и ние две деца! Ами ако баща ѝ разбере?“ Майка ми само свиваше рамене: „Ако не ѝ дадем, кой ще го направи? Тя е дете.“

Веднъж, докато си играехме на двора, Зорница ми прошепна: „Знаеш ли какво е да си гладен? Не просто да ти къркори коремът, а да те боли всичко…“ Не знаех какво да ѝ кажа. Аз никога не бях изпитвал такъв глад.

Скоро започнаха да идват социалните. Виждах ги как се качват по стълбите с папки и сериозни лица. След това чичо Стефан ставаше още по-лош. Веднъж го чух да крещи: „Ще те дам в дом! Ще видиш ти!“ Зорница дойде при нас разплакана. Майка ми я прегърна и я остави да спи на дивана.

Една вечер баща ми се прибра ядосан: „Днес пак са го изгонили от работа! Пак ще трябва да събираме пари за наема.“ Майка ми само кимна и сложи още една филия на масата. Тогава разбрах – бедността не е само липса на пари. Тя е като сянка, която се просмуква във всичко – в храната, в думите, в отношенията между хората.

Веднъж се осмелих да попитам майка ми: „Защо Зорница не може просто да дойде да живее при нас?“ Майка ми ме погледна тъжно: „Не е толкова лесно, мило дете. Има закони, има хора, които решават съдбата ѝ.“

Скоро след това Зорница изчезна. Чухме, че социалните са я взели и я пратили в дом някъде край Асеновград. Баща ѝ остана сам – още по-озлобен и самотен. Апартаментът им опустя.

Минаха години. Понякога се улавям как гледам към стълбището и очаквам пак да чуя онова тихо потропване. Питам се – можехме ли да направим повече? Можеше ли някой да спаси Зорница от сянката на чуждите грешки?

Сега съм възрастен човек и все още нося този въпрос със себе си: Когато видим дете в беда, достатъчно ли е само да му дадем филия хляб? Или трябва да направим нещо повече? Какво бихте направили вие?