Когато любовта не е еднаква за всички: История за несправедливостта в семейството

— Не мога повече, Мария! — гласът ми трепереше, докато гледах мъжа си, който стоеше до прозореца с гръб към мен. — Не мога да понеса това отношение. Как може майка ти да казва, че няма сили да гледа нашия Дани, а после да тича при сестра ти и да се грижи за малката Ема цял ден?

Мълчание. Само шумът от улицата се прокрадваше през отворения прозорец. В този момент се чувствах като чужда в собствения си дом. Бяхме женени от пет години, а от година и половина имахме син — Даниел. Свекърва ми, госпожа Иванова, винаги беше строга, но след раждането на Дани сякаш нещо се промени. Изведнъж започна да се оправдава с болки в кръста, с умора, с това, че „не е вече млада“. Но когато сестрата на мъжа ми — Петя — роди, всичко се промени.

— Може би просто… — започна Мариян тихо, но аз го прекъснах:
— Не! Не ми казвай пак, че „тя е възрастна“ или че „не може да отказва на Петя“. Защо на нас отказва? Защо нашето дете не заслужава същата любов?

Мариян се обърна към мен. Очите му бяха зачервени. За първи път виждах сълзи в тях.
— И аз не разбирам, Лили — прошепна той. — Не знам какво да направя…

Тези думи ме удариха по-силно от всичко. Винаги съм вярвала, че семейството трябва да е опора. Но сега усещах само празнота и болка.

Върнах се мислено към онзи ден, когато Петя ни се обади:
— Мамо ще дойде при мен за седмица! Ще ми помага с Ема, че съм капнала! — гласът ѝ беше весел и безгрижен.
— Ами… ние също имаме нужда от помощ — опитах се да кажа тихо.
— Ох, Лили, ти си по-силна! А и мама каза, че вече не може да тича след малки деца…

Стиснах зъби. Не исках да се карам с Петя — тя винаги беше любимката на майка си. Но не можех да преглътна тази несправедливост.

Седмици наред гледах как свекърва ми носи торби с играчки и домашно приготвена храна на Петя. Как я води на разходки из Южния парк с количката на Ема. А когато я помолих да остане при нас дори за няколко часа, получих само сухо:
— Лили, не мога вече. Сърцето ми не издържа.

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали не правя нещо грешно? Дали не съм достатъчно добра снаха? Или просто нашето дете не беше „достатъчно специално“ за нея?

Една вечер седяхме на масата с Мариян и той най-накрая каза:
— Трябва да поговорим с мама. Не е честно.

Събрахме смелост и отидохме у тях. Свекърва ми ни посрещна с обичайната си студена усмивка.
— Какво има?
— Мамо… — започна Мариян, — защо помагаш на Петя, а на нас отказваш? И ние имаме нужда от теб.

Тя въздъхна тежко:
— Петя е сама. Ти имаш Лили. А и… тя винаги е била по-крехка.

Погледнах я невярващо.
— Значи нашите нужди са по-малко важни? Дани не заслужава баба си?

Тя сви рамене:
— Не е така… Просто… Не знам как да ви обясня.

Мариян избухна:
— Мамо! Защо винаги правиш разлика между нас? Защо все аз трябва да съм силният?

Тя замълча. В очите ѝ проблеснаха сълзи, но бързо ги скри.
— Вие сте семейство. Ще се справите.

Излязохме оттам по-наранени от всякога. По пътя към вкъщи Мариян мълчеше. Аз плаках тихо в колата.

Дните минаваха, а болката не намаляваше. Виждах как Дани расте без баба си — тя идваше рядко и стоеше малко. За Ема обаче беше готова на всичко.

Започнах да избягвам семейните събирания. Чувствах се предадена и изолирана. Дори майка ми забеляза промяната:
— Лили, не позволявай това да те съсипе. Ти си прекрасна майка!

Но думите ѝ не можеха да запълнят празнотата.

Една вечер Мариян ме прегърна силно:
— Ще изградим нашето семейство по различен начин. Няма да позволим тази болка да ни раздели.

Погледнах го през сълзи и си обещах никога да не правя разлика между децата си.

Сега пиша тези редове и се питам: Колко често в българските семейства любовта се разпределя несправедливо? Колко деца порастват с усещането, че не са достатъчно обичани? Може ли някога тази рана да зарасне?