Майка ми по закон, но не и по сърце: Когато свекървата ти превземе дома ти

— Деси, пак ли си сложила толкова много сол в манджата? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Беше събота вечер, гостите вече се бяха настанили около масата, а аз стоях до печката с черпак в ръка, опитвайки се да не треперя. Всички погледи се обърнаха към мен. Петър, мъжът ми, се престори, че не чува. Само малката ми племенница се усмихна окуражително.

В този момент исках да потъна в земята. Не беше първият път — откакто Мария се нанесе при нас след инфаркта на свекъра ми, домът ни се превърна в бойно поле. Тя беше навсякъде: в кухнята, в хола, дори в спалнята ни, където идваше сутрин да ни буди с думите: „Ставайте, денят не чака!“.

Петър настоя да я вземем при нас — „Мама няма никой друг“, казваше той. Аз се съгласих, защото го обичах и вярвах, че ще се справим. Но не бях подготвена за постоянните ѝ забележки: „Така ли чистиш?“, „Това ли е възпитание?“, „На моето време жените знаеха как се държи къща!“. В началото се опитвах да ѝ угаждам — готвех любимите ѝ ястия, подреждах по нейния вкус, дори ѝ купих нови пантофи. Но колкото повече се стараех, толкова повече тя намираше кусури.

Най-тежко беше пред хора. Когато идваха гости — съседи, роднини или приятели на Петър — Мария сякаш нарочно чакаше момента да ме изложи. „Деси още не знае как се прави истинска баница“, казваше тя с усмивка, а аз стисках зъби и се молех никой да не забележи сълзите в очите ми.

Една вечер, след като всички си тръгнаха и останахме само тримата, не издържах:
— Защо го правиш? — попитах я тихо. — Защо ме унижаваш пред хората?
Тя ме изгледа студено:
— Ако не ти пукаше какво мислят хората, нямаше да те боли. Научи се да бъдеш истинска жена!
Петър мълчеше. Винаги мълчеше. После ми каза: „Не ѝ обръщай внимание, тя е стара и самотна.“

Но аз не можех да не обръщам внимание. Започнах да избягвам гости, да се затварям в спалнята или да излизам на разходка с кучето само и само да не чувам гласа ѝ. Приятелките ми забелязаха промяната:
— Деси, какво става с теб? Не си същата.
Не можех да им кажа истината. Срам ме беше — как така една жена на 32 години не може да се справи със свекърва си?

Един ден майка ми дойде на гости. Беше донесла домашен козунак и веднага усети напрежението във въздуха. Мария я посрещна с ледена усмивка:
— А, госпожо Иванова, сигурно сте дошли да научите дъщеря си как се меси хляб?
Майка ми само се усмихна и каза:
— Деси е прекрасна домакиня и чудесна съпруга.
За първи път някой ме защити пред Мария.

Тази вечер плаках дълго. Не от обида, а от облекчение — някой най-сетне видя болката ми. Реших, че повече няма да мълча.

На следващата семейна вечеря, когато Мария отново започна с критиките — този път за това как съм подредила масата — станах и казах:
— Достатъчно! Това е моят дом и ще го подреждам както намеря за добре. Ако не ви харесва, можете да си починете в стаята си.
Всички онемяха. Петър ме погледна изненадано, а Мария пребледня.

След тази случка атмосферата вкъщи стана още по-напрегната. Мария почти не ми говореше, но поне спря с публичните унижения. Петър започна да прекарва повече време навън или пред телевизора. Аз се чувствах виновна — сякаш бях разрушила семейството си.

Минаха месеци. Научих се да поставям граници, макар че всеки ден беше битка. Започнах да ходя на йога и да излизам с приятелки. Веднъж една от тях ми каза:
— Ти си силна жена, Деси. Не позволявай на никого да ти отнема радостта от живота.

Понякога вечер стоя сама на балкона и гледам светлините на София. Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Трябва ли една жена да жертва себе си заради чуждото одобрение? Или най-сетне е време да живея живота си така, както аз го искам?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да търпите или щяхте да се изправите срещу човека, който ви наранява в собствения ви дом?