Дъщеря ми вече не е същата – всичко заради зетя!

– Мамо, не мога да дойда. Ивайло не се чувства добре, а и имаме други планове – гласът на дъщеря ми звучеше чуждо, почти студено. Беше денят на 60-ия рожден ден на мъжа ми, а тя – нашата единствена дъщеря, Мария – не се появи. Стоях до прозореца, гледах как слънцето залязва над панелките в Люлин и се чудех: кога загубих детето си?

Преди години Мария беше моето всичко. Смеехме се заедно, готвехме баница в неделя, тя ми разказваше за всяка своя тревога. След като завърши университета, започна работа в една счетоводна фирма и тогава срещна Ивайло. Още от първия път, когато го доведе у дома, усетих нещо странно. Беше затворен, почти не говореше, а когато го попитах откъде е, само измърмори: „От Плевен.“

С времето Мария започна да се променя. Вече не идваше толкова често у дома. Когато звънях, все беше заета или „не можела да говори“. На Коледа дойде само за час, а после бързаше да се прибере при него. Опитвах се да не правя сцени – казвах си, че така е нормално, че всяко дете пораства и тръгва по своя път. Но с всяка изминала седмица усещах как между нас се появява невидима стена.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как мъжът ми Георги въздъхна тежко:
– Какво й стана на Мария? Преди беше като слънце, а сега… все едно не е нашето момиче.

Погледнах го и видях сълзи в очите му. За първи път от години. Тогава разбрах, че не само аз страдам.

Реших да говоря с Мария открито. Поканих я на кафе в любимата й сладкарница в центъра.
– Мария, какво става с теб? – попитах я тихо. – Почти не се виждаме, а когато се чуем, винаги бързаш да затвориш.
Тя ме погледна раздразнено:
– Мамо, имам си свой живот! Не мога всеки уикенд да вися при вас. Ивайло има нужда от мен.
– А ти? Ти имаш ли нужда от нас?
Тя замълча и впери поглед в чашата си.
– Не разбираш… Той не обича много хората. Предпочита да сме само двамата.

В този момент усетих как сърцето ми се свива от болка. Как така един човек може да промени друг до неузнаваемост? Къде беше онова момиче, което обичаше да се смее и да пее с баща си на китара?

С времето слуховете започнаха да стигат до мен – приятелки ми казваха, че виждат Мария все по-рядко навън. Колежките й споделяли, че Ивайло често й звъни по време на работа и я кара да се прибира веднага след края на работния ден. Веднъж я попитах директно:
– Той контролира ли те?
Тя избухна:
– Стига вече! Не си измисляй! Просто така сме си ние.

Но аз виждах как очите й са угаснали. Как вече не носи любимите си шарени дрехи, а само тъмни пуловери. Как гласът й трепери, когато говори за бъдещето.

На рождения ден на Георги всички роднини питаха къде е Мария. Аз само свивах рамене и се оправдавах с „работа“. После се прибрах в спалнята и плаках цяла нощ.

Една сутрин получих съобщение от нея: „Мамо, моля те, не ми звъни толкова често. Имам нужда от пространство.“
Тогава разбрах – губя я. Не знаех дали вината е моя или на Ивайло. Може би и двамата сме виновни – аз с прекалената си загриженост, той с желанието си да я има само за себе си.

Минаха месеци. Веднъж я видях случайно пред блока – беше сама и изглеждаше толкова уморена и тъжна. Приближих се:
– Мария…
Тя ме погледна и очите й се напълниха със сълзи.
– Мамо… – прошепна тя и ме прегърна силно.
Стояхме така дълго време, без думи.
– Не знам какво да правя – каза тя най-накрая. – Обичам го, но понякога се чувствам като в капан.
– Винаги ще имаш дом при нас – казах й тихо.
Тя кимна и избърса сълзите си.

Оттогава започнахме да се виждаме тайно – по кафенета или в парка. Тя ми разказваше за страховете си, за това как Ивайло ревнува от всичко и всички. Как й забранява да излиза с приятелки или да ходи на гости при нас.
– А ако го напусна? Ще ме приемете ли обратно?
– Винаги – отвърнах без колебание.

Сега живея с надеждата, че някой ден ще намери сили да избере себе си. Че ще се върне при нас – не като дете, а като свободен човек.

Понякога нощем се питам: Можех ли да направя повече? Или понякога трябва просто да чакаш и да обичаш безусловно?

Какво бихте направили в моята ситуация? Ще се радвам да чуя вашите истории и съвети.