Между две поколения: Когато желанията на детето се сблъскват с традициите на бабите

– Мамо, казах ти, че Мария не иска кукли! – гласът ми трепери, докато гледам как дъщеря ми седи на пода, стиснала новата порцеланова кукла, която майка ми ѝ връчи с гордост. Очите на Мария са пълни със сълзи, а устните ѝ се свиват в тънка линия. Знам, че пак ще я намеря по-късно, захвърлена в ъгъла, до останалите нежелани подаръци.

– Едно време всички момичета играехме с кукли – отвръща майка ми, сякаш не ме чува. – Това е хубаво, женствено. Не може само коли и роботи!

Свекърва ми, която стои до нея с ръце на кръста, кимва одобрително. – И аз ѝ взех дървена люлка за кукли. Да се учи да бъде майка! Това е важно.

Мария ме поглежда умолително. – Мамо, може ли да си отида в стаята?

Сърцето ми се къса. Знам какво иска – мечтае за комплект за рисуване или нова енциклопедия за динозаври. Всяка година повтарям на двете баби: „Мария не обича кукли. Моля ви, уважавайте я.“ Но сякаш думите ми се разтварят във въздуха.

Вечерта Мария идва при мен, докато прибирам масата.

– Защо баба и баба Дани не ме слушат? – пита тихо.

Прегръщам я силно. – Понякога възрастните забравят да слушат децата. Мислят, че знаят кое е най-добро.

– Но аз не искам да играя с кукли… – прошепва тя.

– Знам, мило. Ще поговоря пак с тях.

Но разговорите винаги завършват по един и същи начин. Майка ми се обижда: „Какво лошо има в традициите? Ти забрави ли откъде си тръгнала?“ Свекърва ми добавя: „Днешните деца са разглезени. Ние нямахме избор.“

Понякога се чувствам като между два огъня. От едната страна – любовта към детето ми и желанието да я видя щастлива, уважена в нейната индивидуалност. От другата – дългът към семейството, към корените, към онези хора, които са ме отгледали и обичали по свой начин.

Съпругът ми Петър опитва да бъде медиатор.

– Може би трябва да ги оставим – казва той една вечер. – Ще порасне и ще си избира сама подаръците.

– Но това не е честно! – избухвам аз. – Защо трябва да търпи нещо, което не ѝ харесва? Защо възрастните винаги знаят по-добре?

Той въздиша. – Знаеш ли какво значат тези кукли за майка ми? Тя цял живот е мечтала да има внучка, да ѝ предаде всичко женско…

– Ами Мария? Тя няма ли право на избор?

Веднъж се осмелих да кажа на майка ми в очите:

– Мамо, моля те, уважавай желанията на Мария. Тя не е длъжна да бъде като мен или като теб.

Тя ме изгледа с болка.

– Не разбираш… Аз само искам тя да има хубаво детство. Куклите са част от това.

– За теб може би. За нея – не.

Тогава тя замълча и повече не говорихме за това. Но следващия рожден ден Мария пак получи кукла.

Свекърва ми също не отстъпва. Веднъж я чух да казва на Мария:

– Като пораснеш, ще разбереш колко е хубаво да си майка. Сега си играй с куклите!

Мария само се усмихна учтиво и после дойде при мен:

– Мамо, защо всички искат да съм като тях?

Не знам какво да ѝ отговоря. Понякога се чудя дали аз самата не съм била такава – дали не съм пренебрегвала желанията на другите в името на „доброто“.

Веднъж реших да направя нещо различно. Купих на Мария огромен комплект за рисуване и го сложих до куклата от баба ѝ.

– Това е от мен – казах й. – Защото знам какво обичаш.

Очите й светнаха.

– Благодаря ти, мамо! Ти винаги ме слушаш.

Тогава разбрах: може би не мога да променя бабите й. Но мога да бъда гласът на Мария. Да й покажа, че някой я чува и уважава.

Понякога вечер лежа будна и се питам: дали правя достатъчно? Дали някой ден Мария ще си спомня за тези битки с благодарност или с болка? Дали ще намерим начин да съчетаем традициите с новото време?

А вие как бихте постъпили? Какво е по-важно – спомените на бабите или мечтите на детето?