Майка или просто наследство: Историята на една самотна душа в София

– Лиляна, пак ли си забравила да си вземеш лекарствата? – гласът на дъщеря ми Ели звучи остро в слушалката, докато аз гледам през прозореца към сивия софийски булевард.

– Не, Ели, взех ги. Всичко е наред – отговарям тихо, но усещам как гласът ми трепери. Не знам дали е от възрастта или от болката, която се е настанила в гърдите ми като стар приятел.

Тя не пита как съм наистина. Не пита дали съм яла, дали съм спала добре, дали нещо ме боли. Само лекарствата и сметките я интересуват. Или поне така ми се струва. Следва кратко мълчание, после тя бърза да затвори:

– Добре, мамо, ще ти се обадя пак утре. Имам среща.

Чувствам се като досаден ангажимент в нейния график. Сякаш съм задача, която трябва да бъде отметната.

Поглеждам снимката на стената – тримата ми деца, усмихнати, малки, с рошави коси и кални колена. Тогава бяхме семейство. Тогава ме прегръщаха без причина и ми казваха „Обичам те, мамо“. Сега тези думи са изчезнали. Останали са само формалните въпроси и студените гласове.

Иван се обажда веднъж седмично. Винаги по едно и също време – неделя следобед. Разговорът ни е кратък:

– Как си, мамо? Всичко наред ли е?
– Да, Иванчо, всичко е наред.
– Добре. Ако има нещо, звънни ми.

И толкова. Понякога чувам смях на заден план – жена му, децата му. Никога не ме кани да отида при тях. „Много сме заети“, казва. „Децата имат уроци, ние работим.“

Дарио… Ах, Дарио! Най-малкият ми син, винаги беше най-чувствителният. Сега живее в Пловдив и се прибира в София само по празници. Последния път дойде за Коледа и си тръгна след два часа. Донесе ми кутия с бонбони и каза:

– Мамо, знаеш ли… Може би е време да помислиш какво ще стане с апартамента. Ако нещо ти се случи… – замълча неловко.

Погледнах го право в очите:

– Дарио, още съм жива.

Той се изчерви и смени темата. Но думите му останаха да висят във въздуха като тежък облак.

Сега е вечерта преди рождения ми ден. Седя сама на масата с чаша чай и гледам към празната стая. Телефонът мълчи. Знам, че утре ще дойдат – не защото искат да ме видят, а защото така трябва. Ще донесат торта, ще седнат за час-два и ще си тръгнат бързо-бързо.

Вратата звъни. Сърцето ми подскача – може би някой е решил да ме изненада? Отварям – съседката Мария.

– Лиляна, добре ли си? Видях, че светиш до късно – пита тя загрижено.

– Добре съм, Марийче. Просто не мога да заспя.

Тя влиза и сяда до мен. Говорим си за дреболии – за времето, за новия магазин на ъгъла. После тя ме поглежда сериозно:

– Децата ще дойдат ли утре?

– Ще дойдат… – казвам тихо. – Но не знам дали идват при мен или при апартамента ми.

Мария въздъхва:

– Знам какво чувстваш. И моите са същите. Всички сме сами накрая, Лиляна.

Тя си тръгва и аз оставам отново сама с мислите си.

На сутринта ставам рано и приготвям любимата им баница. Слагам чиста покривка и подреждам снимките ни по масата – може би ще ги развълнуват спомените.

В 11 часа звънецът иззвънява. Влизат един по един – Иван с жена си и двете деца, Ели с новия си приятел (който дори не ме поздравява), Дарио сам.

– Честит рожден ден, мамо! – казват в хор и ми подават подаръци – парфюм, шалче, кутия шоколадови бонбони.

Сядаме около масата. Децата ми говорят помежду си за работа, за коли, за ремонти. Никой не пита как съм наистина. Само Ели хвърля поглед към хапчетата на масата:

– Взе ли ги днес?

Кимвам мълчаливо.

След час-два започват да се надигат:

– Мамо, трябва да тръгваме… Имаме ангажименти…

Оставам сама с остатъците от тортата и празните чаши чай. Поглеждам през прозореца към улицата – хората вървят забързано нанякъде, никой не поглежда нагоре към моя прозорец.

Вечерта сядам до леглото и вземам старата снимка на тримата ми деца в ръце. Очите ми се пълнят със сълзи.

„Дали някога ще разберат какво значи истинска грижа? Или за тях вече съм само стар човек с апартамент в центъра?“

А вие как мислите? Кога децата спират да виждат родителите си като хора и започват да ги възприемат само като задължение или наследство?