Единствената стая – дом или бойно поле?

– Бабо, къде ми е тетрадката по математика? – крещи Виктор от ъгъла, докато малкият Сашко се опитва да си обуе чорапите върху разхвърляното легло. Аз седя на ръба на стария фотьойл, стиснала чашата си с чай, и се чудя как отново стигнахме дотук – четири поколения в една стая, а въздухът между нас е по-гъст от мъглата над Перник през ноември.

Преди години, когато дъщеря ми Мария се разведе, нямаше къде да отиде с децата. Прибрах ги при себе си – как иначе? Майка съм, баба съм. Но никога не съм си представяла, че ще спя на един диван с трима внуци, а четвъртото ще рита в корема на майка си. Апартаментът ни е двустаен панелен в „Люлин“, но едната стая е превърната в склад за стари мебели и спомени, които Мария не може да изхвърли. Останахме с една стая за всички ни.

Вечерите са най-тежки. Сашко плаче, защото иска да гледа анимации, Виктор се кара с брат си заради слушалките, а Мария се прибира уморена от работа и започва да готви на малкия котлон до прозореца. Аз се опитвам да помогна, но гърбът ме боли, а нервите ми са опънати като струни. Понякога се караме за най-дребното – кой е оставил обувките пред вратата, кой е изял последната филия хляб.

– Не мога повече така! – изпуска се Мария една вечер, докато бърка супата. – Чувствам се като затворник в собствения си дом.

– А аз? – отвръщам тихо. – Аз поне имам ли право на малко спокойствие?

Децата млъкват за миг. После пак започват да се карат. В такива моменти ми идва да изляза на балкона и да крещя. Но не мога – балконът е затрупан с пране и кашони.

Понякога нощем лежа будна и слушам как Мария тихо плаче. Знам, че я боли най-много заради децата – че не могат да имат свое място, че растат сред постоянни скандали и липса на лично пространство. А аз се чувствам безсилна. Пенсията ми стига едва за сметките и малко храна. Мария работи на две места, но парите пак не стигат за наем или нов дом.

Веднъж Виктор ме попита:

– Бабо, защо не можем да имаме своя стая като другите деца?

Какво да му кажа? Че животът е несправедлив? Че държавата ни е забравила? Че понякога любовта не стига?

Съседите ни гледат със съжаление. Понякога някой оставя торба с дрехи или играчки пред вратата. Но има и такива, които шушукат зад гърба ни – че сме мързеливи, че сме сами си виновни.

Една вечер Мария се прибра по-рано. Седна до мен и прошепна:

– Мамо, мисля да замина за Германия. Там има работа, ще изпращам пари…

Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със страх и вина.

– А децата? – попитах.

– Ще ги оставя при теб… само за малко… докато се оправим.

Сърцето ми се сви. Как ще се справя сама с четири деца? Но как да я спра? Тук няма надежда.

На следващия ден Виктор пак се скара със Сашко заради играчките. Аз не издържах и извиках:

– Стига! Не виждате ли какво правите? Разкъсвате ме!

Всички замълчаха. За първи път от месеци беше тихо. После Сашко дойде при мен и ме прегърна.

– Извинявай, бабо…

Тогава разбрах – не стаята ни прави семейство, а това, че сме заедно. Но колко още ще издържим така?

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на града. Мислех си за всички български семейства като нашето – притиснати в малки апартаменти, борещи се за оцеляване и достойнство.

Понякога се питам: това ли е животът, който заслужаваме? Има ли надежда за нас или сме обречени да живеем един върху друг, докато любовта ни не се превърне в битка?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Може ли едно семейство да оцелее в такава теснота или рано или късно всичко ще се разпадне?