„Имаш един месец да напуснеш дома ми!“ – Историята на една снаха между семейните очаквания и собствените мечти
„Имаш един месец да напуснеш дома ми! Не мога повече да търпя това!“ – думите на свекърва ми, Мария, отекнаха в кухнята като гръм. Стоях с чашата кафе в ръка, а ръцете ми трепереха. Беше ранна неделя сутрин, а слънцето едва се прокрадваше през пердетата. Мъжът ми, Петър, седеше на масата, вперил поглед в телефона си, сякаш не чува нищо.
„Мария, моля те…“ – опитах се да кажа нещо, но тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.
„Не! Омръзна ми! Три години живеете тук, а аз все още се чувствам като гост в собствения си дом. Искам си спокойствието! Искам си реда! Или ти, или аз!“
Петър не каза нищо. Само въздъхна тежко и продължи да превърта екрана. В този момент разбрах – сама съм. Сама срещу цялото семейство.
Вечерта се затворих в стаята ни и се разплаках. Не заради думите на Мария, а заради мълчанието на Петър. Очаквах да ме защити, да каже нещо, да застане до мен. Но той беше като сянка – безгласен, безсилен.
На следващия ден отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми Деси ме попита какво става, но само поклатих глава. Как да обясня, че съм на 29 и още живея при свекърва си? Че мечтая за малко пространство само за нас двамата? Че всяка вечер слушам как Мария мърмори за разхвърляните обувки в коридора или за това, че не съм сложила достатъчно сол в супата?
Вечерта опитах да говоря с Петър.
„Петре, трябва да решим какво ще правим. Не мога повече така.“
Той въздъхна и каза тихо:
„Майка ми е права. Тя е сама от години, ти знаеш… Трудно ѝ е. Ако си тръгнем, ще остане сама.“
„А аз? Аз не съм ли сама тук?“
Той замълча.
В следващите дни Мария стана още по-студена. Заключваше си стаята, не говореше с мен, а когато го правеше, беше само с упреци. Веднъж дори каза пред Петър:
„Можеше да си намериш някоя по-добра жена. Някоя, която знае как се държи дом.“
Сълзите ми напираха, но се сдържах. Не исках да ѝ дам това удоволствие.
Започнах да търся апартаменти под наем. Заплатата ми като учителка не беше висока, но бях готова на всичко само и само да имам свой дом. Казах на Петър:
„Намерих едно малко жилище до парка. Не е луксозно, но ще сме сами.“
Той поклати глава:
„Не мога да оставя майка си.“
В този момент разбрах – трябва да избера между себе си и него.
Майка ми ме подкрепяше по телефона:
„Дете мое, животът е твой. Не живей в чужда сянка.“
Една вечер Мария ме спря в коридора:
„Знам какво търсиш по сайтовете. Ако мислиш да водиш Петър със себе си, забрави! Той има задължения тук!“
Погледнах я право в очите:
„Аз имам задължения към себе си.“
Тя се изсмя:
„Днешните момичета… Само права знаете да искате!“
Седмица по-късно подписах договор за малкия апартамент. Събрах дрехите си в два куфара и казах на Петър:
„Отивам си. Ако решиш, че искаш да бъдем семейство – знаеш къде ще ме намериш.“
Той не каза нищо. Само ме прегърна за кратко и се върна при майка си.
Първите вечери бяха тежки. Плаках много. Чувствах се предадена и сама. Но с всяка сутрин усещах как дишам по-леко. Купих си цветя за прозореца и започнах да каня приятелки на чай.
След месец Петър дойде при мен.
„Липсваш ми… Но майка ми…“
Погледнах го тъжно:
„Аз също ти липсвам… Но аз не мога да живея повече в чужд живот.“
Той си тръгна объркан.
Днес минаха шест месеца оттогава. Живея сама, но не съм самотна. Научих се да се грижа за себе си и да отстоявам мечтите си.
Понякога се питам: Колко жени още ще трябва да избират между любовта и свободата? Кога ще спрем да жертваме себе си заради чуждите очаквания?