Сърцето на малкия Виктор: Един ден, който промени всичко

– Мамо, ще умра ли? – гласът ми прозвуча тихо в тъмната стая, докато слушах как дъждът барабани по прозореца. Майка ми седеше до леглото ми, с ръце, стиснати толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, които се опитваше да скрие от мен.

– Не говори така, Вики – прошепна тя и прокара ръка през косата ми. – Ти си силен. Ще се справим.

Но аз знаех истината. Сърцето ми беше като счупен часовник – тиктакаше нередовно, понякога спираше за миг, а после пак започваше. Лекарите казаха на мама и тате, че няма лечение. Че трябва да се радвам на всеки ден.

Преди месец спрях да ходя на училище. Липсваха ми шумът в класната стая, миризмата на тебешир и най-вече приятелите ми. Понякога гледах през прозореца как децата играят долу на двора и си представях, че съм с тях.

Един ден чух шум пред входната врата. Майка ми отвори и в коридора застана София – момичето с най-големите кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи лед. Държеше в ръцете си кутия с домашни курабийки.

– Здравей, Виктор! – извика тя весело. – Може ли да вляза?

Майка ми кимна и София влезе в стаята ми, сякаш беше слънчев лъч в сивия ден.

– Донесох ти курабийки! – каза тя и седна до мен на леглото. – Искаш ли да играем на нещо?

Погледнах я изненадан. Повечето деца от класа ме избягваха, откакто научиха за болестта ми. Мислеха, че ще ги заразя или че ще се разплача пред тях. Но София беше различна.

– Какво искаш да играем? – попитах плахо.

– На „истинско и измислено“! Аз казвам нещо за себе си, а ти трябва да познаеш дали е истина или измислица.

Смях се за първи път от седмици. Играта ни продължи цял час. София ми разказа как веднъж е спасила коте от дърво (измислица), как е изяла цяла тава баница сама (истина) и как мечтае да стане лекарка (истина).

След това тя ме погледна сериозно:

– Викторе, знаеш ли защо дойдох днес?

Поклатих глава.

– Защото ти липсваш на всички в класа. И защото искам да ти покажа нещо специално.

Тя извади от раницата си малък плик и ми го подаде. Вътре имаше покана, изрисувана с цветни моливи: „Викторе, каня те на специална среща утре следобед в парка до училището.“

Погледнах майка си въпросително. Тя се усмихна през сълзи:

– Ако се чувстваш добре утре, ще отидем.

Цяла нощ не можах да заспя от вълнение. На сутринта татко ме облече с най-хубавата ми риза и новите дънки. Майка ми сложи любимата ми шапка.

Когато стигнахме до парка, видях балони вързани за пейките и маса, покрита с шарена покривка. София стоеше там с още няколко деца от класа – Даниел, Мария и Петър. Всички ме посрещнаха с аплодисменти.

– Добре дошъл на нашия празник! – извика София.

Имахме пикник с курабийки, лимонада и домашна баница. Децата бяха измислили игри, които мога да играя седнал – рисувахме с тебешири по асфалта, разказвахме си истории и пеехме песни.

В един момент Даниел се приближи до мен:

– Викторе, липсваш ни много в училище. Когато те няма, е тихо и скучно.

Петър добави:

– А госпожа Иванова каза, че винаги можеш да се върнеш, когато поискаш. Дори само за един час.

Очите ми се напълниха със сълзи – този път от щастие.

Когато слънцето започна да залязва, майка ми ме прегърна:

– Гордея се с теб, Вики. Ти си най-смелият човек, когото познавам.

Татко стоеше малко по-далеч, с ръце в джобовете и навлажнени очи. Знаех колко му е трудно да приеме болестта ми. Често го чувах нощем да спори с мама:

– Не може ли да опитаме лечение в чужбина? – питаше той отчаяно.
– Нямаме тези пари… И лекарите казаха, че няма шанс…
– Не мога просто да го гледам как страда!

Тези думи ме боляха повече от всичко друго.

Но този ден в парка беше различен. За първи път от месеци не мислех за болестта си. Не мислех за страха в очите на родителите ми или за тишината у дома. Мислех само за смеха на приятелите ми и топлината на слънцето върху лицето ми.

Когато се прибрахме вечерта, легнах уморен, но щастлив. Майка ми седна до мен:

– Хареса ли ти днешният ден?

– Това беше най-хубавият ден в живота ми – прошепнах аз.

Тя ме целуна по челото:

– Обещавам ти още такива дни.

Заспах с усмивка, а в съня си тичах по поляната с приятелите си – здрав и свободен.

Сега си мисля: Защо трябва да чакаме трудни моменти, за да покажем любовта си? Колко често забравяме колко важни са малките жестове? Може би не можем да променим съдбата си, но можем да направим всеки ден специален.