Когато съпругът ми поиска да плащам наем – и животът ни се разпадна

– Ти трябва да започнеш да плащаш наем, Мария. Не е честно само аз да поемам всичко.

Думите му паднаха като ледена вода върху мен. Стоях в кухнята, държейки сина ни – малкия Петър – който тъкмо беше заспал в ръцете ми. Погледнах към Георги, мъжа ми, с когото бяхме заедно от студентските години. Винаги сме били екип, или поне така си мислех. Сега обаче той стоеше срещу мен, с ръце скръстени на гърдите, погледът му беше твърд и непознат.

– Какво? – прошепнах, сякаш се страхувах да не събудя детето или може би себе си от този кошмар.

– Чу ме. Започна работа, получаваш пари. Време е да поемеш своята част. Наемът, сметките, памперсите… – Гласът му беше равен, почти безчувствен.

В този момент сякаш всичко се срина. След месеци безсънни нощи, след болката от раждането, след тревогите дали ще се справя като майка… Сега трябваше да се боря и за мястото си в собствения си дом.

Преди година животът ни изглеждаше подреден. Георги работеше като инженер в голяма фирма, аз бях учителка по литература в местното училище. Когато забременях, решихме, че ще остана вкъщи поне първата година. Той настояваше – „Трябва да си до детето, Мария. Аз ще се оправя.“

Но времената се промениха. Фирмата му започна да забавя заплатите, а инфлацията изяде спестяванията ни. След шест месеца вкъщи започнах да усещам вина – не само защото не помагах финансово, а защото виждах как Георги се променя. Ставаше все по-мълчалив, раздразнителен, често се прибираше късно и избягваше разговорите за бъдещето.

Затова когато училището ми предложи половин щат, приех веднага. Не беше много – няколко часа седмично, но поне можех да допринеса с нещо. Мислех си, че ще го зарадвам.

– Знаеш ли колко струват памперсите? – продължи Георги онази вечер. – И млякото? Всичко е по-скъпо. Не можем повече така.

– Но нали сме семейство… – опитах се да кажа, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Семейство сме, но всеки трябва да носи отговорностите си! – прекъсна ме той.

Това беше началото на края. От този момент всичко между нас стана сметкаджийско. Всяка вечер сядахме с лист и химикалка – кой какво е платил, кой колко дължи. Дори за храната започнахме да делим разходите. Веднъж Георги ми каза: „Ти изяде повече сирене тази седмица.“

Петър усещаше напрежението. Започна да плаче повече, трудно заспиваше. Аз се чувствах като чужденка в собствения си дом. Майка ми идваше понякога да ми помага и ме гледаше със съжаление:

– Марио, така ли трябва да бъде? Баща ти никога не ми е искал пари за наема…

– Времената са други, мамо – отвръщах й аз, но вътре в мен нещо крещеше.

Една вечер не издържах и избухнах:

– Георги, това ли е бракът за теб? Да си водим сметка като съквартиранти?

Той ме погледна уморено:

– Не знам вече какво е бракът… Просто не мога сам.

Видях страха в очите му – страх от провал, от бедност, от това да не може да осигури на семейството си нормален живот. Но вместо да се сближим в трудностите, ние се отдалечавахме все повече.

Скоро започнахме да се караме за всичко – кой ще купи хляб, кой ще плати тока, кой ще стане нощем при детето. Веднъж дори Петър падна от леглото, докато спорехме кой е наред да го гледа.

Срам ме беше да споделя с приятелките си какво става у дома. Всички те имаха свои проблеми – една се развеждаше, друга тъкмо беше загубила работата си. Но никоя не беше чувала за мъж, който иска от жена си наем.

Една сутрин събрах смелост и казах на Георги:

– Ако ще живеем така – по сметки и бележки – по-добре да не живеем заедно.

Той замълча дълго. После само каза:

– Може би си права.

Разделихме се тихо – без скандали, без драми пред детето. Аз останах в апартамента с Петър, а Георги се премести при майка си временно.

Сега вечер седя сама в кухнята и гледам празното място срещу мен. Понякога си мисля дали можехме да направим нещо различно – дали ако бяхме говорили повече или ако бяхме поискали помощ навреме…

Но най-много ме боли мисълта: кога парите станаха по-важни от любовта? Кога забравихме какво значи „ние“?

А вие как мислите – може ли едно семейство да оцелее без доверие? Или всичко опира до сметки и бележки?