Сама на двора: Историята на една българска майка от малък град
– Пак ли си сама на двора, Мария? – гласът на леля Станка се разнесе през оградата, натежал от онова особено любопитство, което в нашето градче никога не умира.
Погледнах я за миг, без да отговарям. В ръцете ми тежеше прането, което току-що бях изстискала. Пръстите ми бяха червени от студената вода, а сърцето – още по-студено от думите ѝ. Синът ми, Петър, беше вътре – пишеше домашните си. Баща му… Той беше само спомен, който се връщаше като болка в гърдите ми всяка вечер.
– Къде е бащата на детето? – не се сдържа леля Станка и добави: – Не е хубаво момчето да расте без мъжка ръка.
Погледнах я право в очите. – По-добре без ръка, отколкото с юмрук, лельо Станке.
Тя млъкна. Знаеше. Всички знаеха. В малкия ни град тайните са като бурен – никнат навсякъде и никога не умират. Но никой не говореше за това какво преживях аз. Говореха само за това, че съм сама.
Вечерта седнах до Петър. Той ме погледна с онези големи кафяви очи, които толкова приличаха на моите.
– Мамо, защо другите деца имат татковци?
Стиснах зъби. Как да му обясня? Как да кажа на едно дете, че баща му избра ракията и юмрука пред нас? Че една вечер просто си тръгна и повече не се върна?
– Всеки има различно семейство, Петьо. Ние сме си двамата и това е достатъчно.
Той кимна, но видях сълзите в очите му. Прегърнах го силно. Тогава се заклех – никога няма да позволя да се чувства по-малко обичан само защото сме сами.
На следващия ден майка ми дойде на гости. Тя беше от онези жени, които вярват, че жената трябва да търпи всичко – заради децата, заради хората, заради „какво ще кажат“.
– Марийке, не можеш ли да простиш? Хората говорят…
– Хората винаги ще говорят, мамо. Аз не мога повече да търпя.
– Ами Петър? Той има нужда от баща.
– Петър има нужда от спокойствие! – извиках по-силно, отколкото исках. – Не искам синът ми да расте със страх!
Майка ми замълча. Видях болката в очите ѝ – не защото не ме разбираше, а защото не можеше да приеме моя избор.
Дните минаваха бавно. Работех като продавачка в местния магазин. Заплатата стигаше колкото да платя сметките и да купя храна. Понякога вечер броях стотинките за хляб. Петър растеше тихо и послушно – сякаш се страхуваше да поиска повече.
Веднъж го чух как шепне на плюшеното си мече:
– Мамо казва, че сме силни… Но понякога ми се иска да имам татко.
Сълзите ми капеха по възглавницата цяла нощ. На сутринта сложих най-добрата си усмивка и му направих палачинки – празник без повод.
В града хората продължаваха да шушукат зад гърба ми. Веднъж чух как съседката Маргарита казва на друга:
– Горката Мария… Коя ще я вземе вече с дете?
Стиснах зъби и продължих напред. Не им дължах обяснения. Но понякога нощем се питах: „Ами ако са прави? Ще остана ли сама завинаги?“
Една вечер Петър се прибра разплакан от училище.
– Мамо… Децата казаха, че съм копеле…
Сърцето ми се сви на топка. Прегърнах го силно.
– Ти си най-ценното нещо в живота ми! Не слушай какво говорят другите!
Но знаех – думите болят повече от раните по тялото.
Минаха години. Научих се да не обръщам внимание на клюките. Научих се да бъда и майка, и баща. Да поправям кранчета, да уча Петър да кара колело, да му превързвам коленете след падане.
Една вечер седяхме двамата на двора. Петър вече беше тийнейджър – висок и мълчалив.
– Мамо… Благодаря ти, че не се предаде.
Погледнах го през сълзи.
– За теб бих минала през огън.
Той се усмихна – онзи усмивка, която осветяваше целия ми свят.
Днес вече не ме е срам от миналото си. Не се страхувам от клюките. Знам, че съм дала всичко от себе си за сина си. Понякога белезите от миналото болят – особено когато видя щастливи семейства в парка или чуя баща да вика детето си по име.
Но после поглеждам Петър и знам – направила съм правилния избор.
Понякога нощем се питам: „Дали някога ще спрат да съдят жените като мен? Дали някой ден ще бъдем просто… хора?“