Каша за вечеря и тишина зад вратата: Историята на едно софийско семейство

— Пак ли каша, Йосифина? — гласът на брат ми Мартин прозвуча от стаята, докато аз разбърквах тенджерата на котлона. Миризмата на изгоряло мляко се смесваше с тежкия въздух на нашия двустаен апартамент в Люлин. Беше вторник, но за нас всички вечери си приличаха — евтина каша, малко хляб, и тишина, която се разстилаше като одеяло над масата.

— Това има, Мартине. Ако искаш нещо по-добро, иди при Даниел — отвърнах с горчивина, без да го поглеждам. Знаех, че думите ми са остри, но не можех да ги спра. Всяка вечер слушах как от съседната врата се чува смях, тракане на чинии и аромат на печено месо. Братовчед ми Даниел и жена му Мария живееха в апартамента до нас. Работеха в ИТ фирми, караха нова кола и винаги носеха торби с деликатеси от „Фантастико“. Но никога не ни поканиха на вечеря, нито веднъж не споделиха.

Майка ми седеше до прозореца и гледаше в тъмното. Беше уморена от живота — от грижите за нас след като баща ни почина преди пет години, от безкрайните сметки и от това, че трябваше да избира между лекарства и храна. Понякога я чувах да плаче нощем, но сутрин винаги се усмихваше — заради нас.

— Йосифина, не се ядосвай — прошепна тя. — Всеки си има своите грижи.

— Не е честно! — избухнах аз. — Ние сме им семейство! Как могат да ядат като царе, а ние да броим стотинките за каша?

Мартин мълчеше. Знаех, че го боли също толкова, колкото и мен. На 17 беше вече пораснал мъж, но очите му бяха пълни с гняв и безсилие.

В този момент се чу шум от коридора. Даниел и Мария се връщаха от работа. През тънката стена чухме как се смеят:

— Представяш ли си, Мария, какво ще кажат колегите ми утре за новото суши?

— О, Дани, ти си най-добрият! — гласът ѝ беше звънлив и леко надменен.

Мартин стисна юмруци:

— Защо никога не ни канят? Нали сме им роднини!

— Защото ги е срам от нас — казах тихо. — За тях сме бедните роднини от Люлин.

Вечерята мина в мълчание. Майка ми се опита да разчупи атмосферата:

— Утре ще направя баница. Ще взема малко сирене от пазара.

— С какви пари? — попита Мартин рязко.

Тя замълча. Аз почувствах вина заради тона му, но знаех, че той просто е отчаян.

На следващата сутрин видях Мария пред входа. Беше облечена в ново палто и държеше две торби с храна.

— Добро утро, Мария — поздравих я с надежда.

Тя ме изгледа бегло:

— О, здравей… Извинявай, бързам за работа.

И подмина.

Вечерта Мартин не се прибра навреме. Майка ми се тревожеше. Когато най-сетне се появи към десет часа, лицето му беше зачервено.

— Къде беше? — попитах го строго.

— При приятели… — измърмори той и се затвори в стаята си.

По-късно намерих в джоба му празна опаковка от хамбургер. Сърцето ми се сви — явно е бил гладен и е ял навън, а ние сме броили залците вкъщи.

На следващия ден майка ми припадна в магазина. Липсата на храна и стресът си казаха думата. Лекарят каза, че трябва да почива и да се храни по-добре. Но как?

Събрах смелост и почуках на вратата на Даниел.

— Здравей, Даниеле… Може ли да поговорим?

Той ме изгледа изненадано:

— Какво има?

— Майка е болна… Нямаме пари за лекарства и храна. Можеш ли да помогнеш?

Мария се появи зад него:

— Ние също имаме разходи…

— Но вие живеете добре! — гласът ми трепереше от отчаяние.

Даниел въздъхна:

— Йосифина, всеки си има своите проблеми. Не можем да носим чужди тежести.

Затвори вратата пред лицето ми.

Върнах се вкъщи със сълзи в очите. Мартин ме прегърна:

— Ще се оправим сами. Не ни трябват такива роднини.

Но аз не можех да простя тази жестокост. Вечерта седнах до майка ми и я попитах:

— Защо хората стават толкова безчувствени? Защо семейството вече не значи нищо?

Понякога си мисля: ако един ден забогатея, ще забравя ли откъде съм тръгнала? Ще мога ли да простя на Даниел и Мария? Или ще стана като тях?

Какво мислите — парите ли променят хората или просто показват кои са всъщност?