Когато баба разбра, че чакаме смъртта ѝ заради наследството – история, която разкъса семейството ми

– Ще видиш, Мария, само да си отиде баба, и къщата ще е наша! – думите на Даниел отекнаха в ушите ми като гръм. Стоях в кухнята на баба, а през прозореца се виждаше как тя полива цветята си с треперещи ръце. Сърцето ми се сви. Как можеше да говори така за жената, която ни е отгледала?

– Не говори така! – изсъсках през зъби. – Баба е още жива!

Даниел само сви рамене и се ухили: – Всички знаем, че няма да изкара още дълго. Ти не искаш ли да имаш нещо свое?

В този миг осъзнах колко дълбоко е пропаднало семейството ни. Баба Пенка беше на 82 години, но все още държеше къщата в село Копривец като крепост. Всяка сутрин ставаше рано, месеше хляб, готвеше боб с наденица и ни събираше около масата. Но напоследък всички идваха само когато имаше нещо за делене – буркани, пари, а сега и самата къща.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и слушах как вятърът блъска кепенците. Спомних си как като малка баба ме люлееше на люлката под ореха и ми разказваше приказки за стари времена. А сега… Сега всички чакахме тя да си отиде, за да си поделим имота ѝ.

На следващия ден отидох при нея. Седеше на пейката пред къщата и гледаше залеза. Очите ѝ бяха уморени, но топли.

– Бабо, добре ли си? – попитах я тихо.

Тя се усмихна: – Добре съм, чедо. Само понякога ме боли тук – посочи гърдите си. – Но най-много ме боли тук – сложи ръка на сърцето си.

– Защо? – прошепнах.

– Знам какво става – отвърна тя. – Чух ви снощи. Чух как Даниел говори за къщата ми. Мислите, че не чувам, ама ушите на стара жена са остри.

Срам ме беше да я погледна в очите. Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

– Не всички мислим така, бабо…

– Знам, Марийке. Но виждам какво става между вас. Когато бях млада, мечтаех децата ми да са задружни. А сега… всеки дърпа към себе си.

В този момент излезе леля Таня – дъщерята на баба. Беше червена от яд.

– Пенка, пак ли говориш глупости на Мария? Тя трябва да знае, че къщата е по право на мен! Аз съм ти гледала през всичките тези години!

Баба въздъхна тежко:

– Не съм умряла още, Таня! Къщата е моя докато дишам!

Лелята се обърна към мен:

– Кажи ѝ ти! Ти нали знаеш какво е справедливо?

Погледнах ги и двете – едната със сълзи в очите, другата с гняв. Какво беше справедливостта тук? Да делим тухли и керемиди или да запазим семейството?

В следващите дни напрежението растеше. Всеки път когато се събирахме, разговорът неизменно стигаше до наследството. Веднъж чух майка ми да казва на баща ми:

– Ако Пенка даде къщата на Таня, няма да стъпя повече тук!

Баща ми само въздъхна:

– Всички ще се изпокарате заради една къща…

Една вечер баба ме повика при себе си. Седяхме в тъмната ѝ стая, а лампата хвърляше сенки по стените.

– Марийке, искам нещо да ти кажа – прошепна тя. – Когато си отида, не искам да се карате заради мен. Къщата не е толкова важна. Важни сте вие – семейството ми.

Очите ми се напълниха със сълзи.

– Бабо, обещавам ти…

Но знаех, че няма да е лесно. Алчността вече беше пуснала корени между нас.

Минаха месеци. Баба отслабна много. Един ден я намерих седнала пред огледалото с писмо в ръка.

– Това е завещанието ми – каза тя тихо. – Оставям къщата на този, който ще я пази като дом, а не като плячка.

Погледнах я учудено:

– Как ще разбереш кой е той?

Тя се усмихна тъжно:

– Ще разбера по делата ви.

Когато баба почина през зимата, селото беше затрупано със сняг. На погребението всички плакахме – някои от мъка, други може би от яд или страх какво ще стане сега.

След седмица адвокатът отвори завещанието пред цялото семейство. Всички бяха напрегнати като струни.

– Госпожо Таня, господин Георги (баща ми), господин Даниел… – започна той. – Госпожа Пенка оставя къщата на Мария.

Всички ахнаха. Леля Таня скочи:

– Това е несправедливо! Аз съм ѝ дъщеря!

Даниел ме изгледа злобно:

– Ти ли ще пазиш къщата? Ти дори не живееш тук!

Сълзите ми потекоха по бузите.

– Ще я пазя така, както баба ме е учила – казах тихо.

От този ден семейството ни вече не беше същото. Леля Таня спря да ми говори. Даниел разказваше из селото как съм измамила всички. Майка ми се опитваше да ни помири, но напразно.

Понякога стоя сама в двора на бабината къща и слушам тишината. Чудя се: струваше ли си всичко това? Може ли една къща да раздели хората повече от всичко друго?

А вие как мислите? Дали материалното щастие си струва цената на разбитото семейство?