Денят, в който не отворих вратата на внуците си

– Не, Мария, този път няма да отворя. – Гласът ми трепереше, докато гледах през шпионката малките ръчички, които блъскаха по вратата. – Не мога повече.

Мария стоеше до мен, с ръце, стиснати в скута си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но тя не каза нищо. От другата страна на вратата гласчетата на Петър и Ива се надпреварваха:

– Дядо! Бабо! Отвори ни! Донесохме ти рисунка!

Сърцето ми се сви. Всяка тяхна дума беше като нож. Но не отворих. Не можех. Не и този път.

Преди години, когато дъщеря ми Елена ни остави внуците за първи път, се радвахме. Беше радост да тичат из апартамента, да се смеят, да разливат компота по килима и да крият чорапите си под дивана. Но с времето тази радост се превърна в тежест. Всяка събота и неделя, без изключение, те идваха при нас. Елена работеше много – разбирах я. Но ние остарявахме. Болките в кръста ми ставаха все по-нетърпими, а Мария започна да забравя къде е сложила нещата си.

– Може би трябва да кажем на Елена, че вече не можем така – прошепна Мария една вечер, докато миехме чиниите след поредния хаос.

– Ще ѝ кажем – отвърнах аз, но никога не намерих сили. Как да кажеш на собственото си дете, че не можеш да обичаш внуците си така, както преди? Че те изтощават? Че понякога искаш просто тишина?

В този ден, когато чух стъпките им по стълбите и видях Елена да ги оставя пред вратата с бърза целувка и обещание да се върне след няколко часа, нещо в мен се пречупи. Не беше гняв. Беше отчаяние.

– Дядо! Бабо! – Гласовете им отново прозвучаха.

Мария ме хвана за ръката.

– Може би… може би този път ще е различно? – прошепна тя.

Поклатих глава.

– Не мога повече, Мария. Не мога да бъда всичко за всички. Искам да бъда просто човек. Да седна с теб на терасата, да изпием по една ракия и да гледаме залеза. Без шум. Без вина.

Тя се разплака тихо. Аз стоях като камък.

След няколко минути чухме стъпките на Елена по коридора. Върна се по-рано от обикновено. Чух я как шепне ядосано:

– Какво става? Защо не ви отварят баба и дядо?

Петър започна да плаче. Ива го последва. Сърцето ми се разкъса на две.

Елена позвъни на звънеца няколко пъти. После удари по вратата.

– Тате! Мамо! Отворете! Знам, че сте вътре!

Не помръднахме.

След още няколко минути чухме как тримата тръгват надолу по стълбите. Тишината беше оглушителна.

Мария седна на дивана и зарови лице в ръцете си.

– Какво направихме? – прошепна тя.

Аз не знаех какво да кажа. Чувствах се като предател. Като човек, който е изоставил най-скъпото си.

Вечерта телефонът звънна. Беше Елена.

– Тате… защо? – Гласът ѝ беше тих и уморен.

– Не можем повече, Елена – казах аз с пресипнал глас. – Извинявай ни… Просто не можем.

От другата страна настъпи мълчание. После тя затвори.

Седяхме с Мария до късно през нощта. Не говорехме. Само слушахме тишината, която толкова бяхме искали, а сега ни задушаваше.

На следващия ден Елена не се обади. Нито на по-следващия. Внуците не дойдоха повече. Апартаментът ни беше чист и подреден. Имаше време за ракия и залези. Но нямаше смях. Нямаше рисунки по хладилника. Нямаше малки ръчички, които да търсят прегръдка.

Минаха седмици преди Елена отново да ни потърси. Дойде сама. Очите ѝ бяха червени от плач.

– Разбирам ви – каза тя тихо. – Но боли.

Прегърнах я силно.

– И нас ни боли – прошепнах аз.

Сега седя на терасата с Мария до мен. Пием ракия и гледаме залеза. Тишината вече не е уютна – тя е тежка като камък върху гърдите ми.

Питам се: Кога любовта се превръща в бреме? И има ли прошка за това, че понякога просто не можеш повече?